Танц с огледала
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-58-5
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с огледала». Краткое содержание книги:
Сред заплахата от зараждаща се война се преплитат множество интереси. Мнозина в крайморския Ейнджълпорт не са доволни от прекаления възход на търговците. Един от недоволните е и самият Лори Кинън. Друг е имитатор, вдъхновяващ се от примера на Хаерн, но преследващ неизвестна цел. Последвалите убийства принуждават Стражителя от Велдарен да напусне родния си град, за да търси отговори. А все по-силно измъчващите го съмнения тръгват заедно с него...
Тихи стъпки го накараха да повдигне глава. Диредон бе превързал ранения си крак; бе изнамерил и дълга пръчка, на която да се подпира.
— Къде е лейди Гемкрофт? — попита елфът и се огледа. Кеят си оставаше пуст.
— Те я отведоха — каза Зуса. Налагаше й се да преглъща непрекъснато, защото гърлото й бе пресъхнало.
— Кой? — каза Хаерн.
— Търговците… Възнамеряват да я предадат на елфите.
Диредон поклати глава и промърмори нещо на своя език.
— Ако побързам, ще успея да я спася. Ще можете ли да избягате сами?
— Първо ще трябва да се погрижим за раната й — отвърна Стражителя. — Трябва ми около час. Мисля, че ще успеем да се измъкнем.
Елфът кимна:
— Аз не бива да се показвам през деня. Не мисля, че войниците ще останат във възторг от присъствието ми.
Хаерн се съгласи с тих смях.
— Къде да те търсим?
— Аз ще ви намеря. В това съм ненадминат. Само се придвижвайте близо до пътищата. На добър час, Стражителю.
С тези думи разузнавачът се отдалечи — удивително бързо за накуцващ. Подир миг Хаерн отново се обърна към Зуса. Смуглата й кожа бе започнала да пребледнява. Времето й изтичаше.
— Сигурно вече си започнала да свикваш да те разнасям — промърмори той и внимателно я повдигна.
— Не, все още не ми харесва — каза безликата. Хаерн неволно се засмя. И с предпазливи стъпки се отправи по притихналата улица. Всичко по реда си.
Вратата на храма се оказа затворена. Хаерн удари с юмрук по нея и зачака, облегнат, за да поеме по-лесно тежестта на Зуса. Тъй като отговор не последва, той потропа отново. И трети път: нямаше намерение да се отказва. Най-сетне вратата се открехна. А в следващия миг се отвори широко, защото Нол го бе познал.
— Няма къде другаде да идем — каза му Хаерн. — Тя се нуждае от целение. Ще ни помогнеш ли?
Свещеникът прехапа устни.
— Готов си да ми се довериш?
— Ако не си разбрал, нямам голям избор.
— Внеси я — кимна жрецът, отдръпна се и продължи. — Когато избухнаха пожарите, изпратих Лоугън у дома. Прецених, че е най-добре да остане при близките си. С всеки изминал ден градът става все по-опасен. Какво й се е случило?
— Била е посечена. — Хаерн положи жената върху една от пейките и се отдръпна, за да се облегне на една от стените. И без това изцеден, пренасянето на Зуса го бе изтощило.
Нол размота превръзката и се намръщи.
— Не съм сигурен, че ще успея да я излекувам.
— По-добре се постарай.
— Не разбираш. През последните няколко години вярата ми бе слаба. Боя се, че подобна рана е извън силите ми. Възможно е Ашур изобщо да не чуе молитвите ми.
Хаерн неочаквано пристъпи към него, сграбчи го за дрехата и го дръпна към себе си.
— Не ме интересува. Разбра ли? Не ме е грижа какво си правил, че ме предаде или какво си правил преди. Коленичи и я излекувай. Недей да трепериш в колебание.
Свещеникът кимна и побърза да се приведе над Зуса в мига, в който се оказа пуснат. Той отпусна глава и поде молитвата си, а Хаерн затвори очи. Не искаше да гледа. Искаше само да се надява.
Най-накрая храмът утихна. Стражителя все още изчакваше, свел лице, затворил очи. Докато не усети ръка върху лицето си. Пред него стоеше Зуса. Кървавите превръзки все още бяха върху пейката; върху кожата й бе останал белег, но раната я нямаше. Край нея стоеше Нол, удивен до сълзи.
— Благодаря ви — каза тя и отпусна глава върху гърдите на Хаерн. — Благодаря…
— Имаме малко време — рече Стражителя. — Ще се справиш ли?
Безликата кимна. Хаерн леко стисна рамото на жреца и, следван от спътничката си, напусна храма, за да се отправи към градските стени.
Лорд Едгар и лорд Уорик (понастоящем истински носител на тази титла) се бяха настанили в имението на покойния Инграм. Обсъждането им бе прекъснато от появата на слуга.
Въпросният изглеждаше изключително нервен. До неотдавна той бе служил на лорд Мърбанд, а сега му се налагаше да печели благоволението на съвсем нов и непознат господар.
— Милорд, пристигнаха вести от пратеника, отпътувал към елфите.
— Толкова бързо? — изненада се Едгар. — Мина едва час.
Слугата облиза устни.
— Пратеникът каза, че елфът го очаквал извън града. Заявил, че приема вашия… подарък.
Едгар сви рамене.
— Това не беше изненадващо. Да я заведа ли?