Дарът на змията [bg]

— Може да почака — рече тя тихо. — Нека първо се порадвам, че ви виждам.

Едва по-късно, малко по малко, успяхме да й разкажем за случилото се, поне отчасти. Господин Аврелиус също слезе долу, с Роза и Мели. Всички ние седнахме край кухненската маса, която Инес затрупа с храна — сервира ни студено мляко, чай и домашна бира, за тези, които поискаха. Не видяхме момчето, Маркус. Не знаех дали се бе върнал в училище или седеше начумерен някъде.

Давин разказа повечето. И Нико добави малко. Аз не казах кой знае какво. Роза явно забеляза, че нещо не бе наред, защото хвана ръката ми под масата. Аз следях най-вече мама. Когато чу за смъртта на Сезуан, на лицето й се изписа странно изражение, не мисля, че бе само облекчение. Но когато Давин разказа за змията и как й бях свирила…

Тя разбра. Видях, че разбра.

Не можах да се стърпя. Станах от масата и излязох на двора, до новата порта, която Давин бе измайсторил. „Може би мога да остана тук — помислих си аз. — Може би мога да прислужвам на семейство Аврелиус.“ Дали и Роза би останала, или би предпочела да последва мама? Може би нямаше да иска да е приятелка с някого, който притежаваше дара на змията.

— Дина? Влез вътре.

Обърнах се. Мама бе застанала по средата на двора. Изглеждаше както обикновено, само бе малко уморена и с леко безизразен поглед. Как можеше да стои там и да се държи така, сякаш нищо не се бе случило, сякаш всичко си бе постарому?

— Имам го — рекох аз дрезгаво. — Той каза, че го нямам, но не е вярно.

— Да. Така изглежда.

Мама продължи да се държи така, сякаш всичко бе съвсем нормално.

— Ти каза, че не би могла да го понесеш.

— Така ли? Колко глупаво.

— Че няма да понесеш, ако съм като него. Така каза.

Вече плачех. Сълзите изгаряха страните ми. Мама дотича до мен и ме притисна към себе си.

— Ти не си като него, Дина — рече ми тя разпалено. — И никога няма да станеш. Ти си си ти. И си моя дъщеря. Влез сега вътре.

Тя ме хвана под ръка и почти ме завлачи в кухнята, макар че на мен ми се искаше да се свра в някоя дупка и никога повече да не погледна жив човек. Тя ме сложи да седна на кухненската пейка, настани се до мен и бутна чаша чай към мен.

— Изпий го — каза мама.

— Дина плаче — заяви Мели и очите й се разшириха и заблестяха.

— Да — отвърна й мама. — Много неща са й се случили. Но вече всичко е в миналото.

Останахме в къщата на улица „Сребърна“ четири дни, и шестимата — Давин и Мели, мама и аз, Роза и Нико. Господин Аврелиус се погрижи да освободи и животните ни, макар че Бел трябваше да се примири да живее в конюшнята заедно със Силке, Фалк и кафявата кобила на Нико. Не знаеше как да ни се отблагодари, задето бяхме върнали Мира. Можехме да останем в дома му, колкото поискаме.