Кутията на Пандора

Излязоха, а ние с Амелин нагласихме трупа в антрето, там му оставихме и чантата, Амелин взе да разчиства в апартамента. После изгасихме лампата, седим с Амелин в тъмното. Не щеш ли — чуваме асансьора да спира на етажа и женски токчета: чук-чук-чук. Вратата леко се отвори, светна лампата в антрето. Амелин не вижда, той седеше на канапето в дъното на стаята, но аз гледам, влиза една мацка с черен гащеризон, раменете й голи, очите грамадни, видя Бил и взе да се вайка: какво е това, Бил, миличък, и го гали по главата. После излезе на етажа, а пък асансьорът още си беше там, тя се втурна в него и затвори вратата. Ние с Амелин се гледахме като идиоти, но в това време дойдоха Артур и Льончика, качиха се пеша, такова е правилото, никога с асансьор.

И ние докладвахме: така и така, идва приятелката на Бил, не знаехме какво да правим. Тогава Артур каза: «Тая кучка е свила чантата.» Сега, ако щете, ме убийте, не помня, сигурно съм бил много уплашен — дали я бях видял с чанта или без. Повярвах на Артур, че тя я е взела. Паникьосах се: ами сега? Артур ми вика: «За Пирожката никому нито дума. Мацката жив или мъртъв да я откриеш. Обади се на Валерия, кажи й, че самият Бил е дал чантата на момичето.» Обадих й се. Какво чуха ушите ми, не мога да ви опиша. И точно тогава я дадоха онази малката, Славина, по телевизията. Обаждам се на Валерия, докладвам, че съм научил името на тая, дето отмъкна чантата. Тогава не знаех, че не е тя. Но явно това е била информацията между Саламандрата и Красниковски. Така се намерих между чука и наковалнята.

Останалото знаете.“