Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
Полковник Романова освободи шофьора, който от два дни не беше мигнал, и реши да кара въпреки клетвата си никога вече да не пипва волана — пътуването й до института „Ганушкин“ този път трябваше да остане в пълна тайна. Студената августовска нощ свистеше зад стъклата на милиционерския мерцедес, но пък хладината я разсънваше, поддържаше вече съвсем сетните й сили, пътищата бяха празни, колата послушно летеше по асфалта, влажен от скорошния дъжд. Замислената от нея и Меркулов операция си носеше риска и зависеше изцяло от предстоящия разговор с Гончаренко. Романова го познаваше от дългите години съвместна работа в Криминалната милиция, той беше смел и находчив, макар донякъде и умствен пролетарий, и само тя е виновна, че му даде картбланш за работа, където му замириса на лесни пари, та се прояви селяшката му алчност и Ромка се изкофти пред очите й, сега пък е изпаднал до компании на убийци и кой знае още какви. Но тя все пак се надява, вярва, че още не всичко е загубено, сигурно е мислел, че е хванал дядо Боже за брадата, опиянил се е от всемогъществото си, а те, аверите, изведнъж са му посочили мястото: момче за всичко — да, но за повече не се надявай.
Романова мина моста, сега без никакво движение, а през деня тук ставаха задръствания с върволици от коли като разбунени мравуняци, и обърна надясно към болницата.
Капитан Золотарьов видя шефката в дъното на коридора, скочи от стола и се опъна мирно, но Романова само му махна и рязко отвори вратата. Гончаренко сякаш изобщо не беше заспивал — метна пергели през таблата и се заби в ъгъла зад шкафчето. Романова запали горната лампа и каза, още влязла, невлязла:
— Удържах на думата си, Роман, семейството ти е в пълна безопасност…
— Вие ли сте, Александра Ивановна… — с облекчение въздъхна Гончаренко, запретна смутено пижамата си и излезе от скривалището.
— Сега: София, дъщеря ти, я открихме в Ялта, тя там изкачваше с туристите Ай Петри, осигурихме й безопасно място за временно пребиваване, и жена ти е там.
— Благодаря.
— Добре. Разкрихме и случая, Рома. Сега знам сюжета по-добре и от теб. Но нямам време да ти го разкажа. Ще ти изброя само действуващите лица. Майор Биляш от секретните служби и неговата приятелка Валерия, Транин с прякор Огняря…
Гончаренко захлупи лице в ръцете си, но Романова преспокойно продължи:
— … И тази прекрасна компания е започнала деянията си още откога под ръководството на не по-малко прекрасното КГБ. Но идват нови шефове, както например моят стар приятел и помощник Артур Красниковски… — да продължавам ли? И ти решаваш да смениш господаря, за да лапнеш повече. Колко ти плати Артурчик?… Виж какво. Отпускам ти пет минути да обмислиш безизходното си положение. Пет минути — триста секунди. На триста и първата ще трябва да ми отговориш дали ще работиш за мен или не. Предстои ти извънредно трудна и опасна задача, ти си ми необходим като човек с пропуск за Беса. Да, просто Биляш не е успял да ти го връчи. Ще знаеш: при положителен отговор ти обещавам пълна свобода след завършване на операцията; завинаги ще изхвърчиш от службата, то се знае, при това по собствено желание. При отрицателен — вдигам охраната. Живей си както щеш. Или мри.
Романова си погледна часовника и взе да кръстосва стаята, крачките й отброяваха секундите… Едно, две… петнадесет… четиридесет и три… В стаята беше задушно и непоносимо смърдеше, тя отвори прозореца. През металната решетка нахлу свежият нощен въздух на август. На сто и осмата секунда чу гласа на майор Роман Гончаренко, дошъл сякаш изпод земята:
— Съгласен съм, Александра Ивановна…
„Долуподписаният Роман Гончаренко, майор от милицията, началник на Трети отдел във Второ управление на Криминалната милиция, в продължение на седем години работих съвместно със служителя от Първо главно управление на КГБ Анатолий Петрович Биляш. По указание на ръководството заедно с него придружавах по влака, а после и с транспортни самолети специални товари, тоест танкове и ракети, които изпращахме за Афганистан, а по-късно за Куба, Ангола, Ирак, Сирия и др.
За всяко пътуване ни се плащаха добри командировъчни: пари в плик, които не декларирахме; позволяваха ни да пазаруваме в страните, които посещавахме, даваха ни известни суми във валута или в бонове за «Берьозка». Тази дейност се водеше зад прикритието на «антикварното дело».
С всичко това се занимаваше учреждението на улица «Качалов», то е от типа «пощенска кутия» и е маскирано с фалшиво наименование. Биляш и другите помежду си го наричаха «Вече».