Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Маргарет, няма нужда — смутено се размърда Айзенхарт.
— Но може би има. Свързано е с онова, което говорихме преди малко. Може би човек плаща, защото се е опълчил, но понякога, ако само гледаш отстрани, цената е по-висока. Децата ни израснаха свободни и спокойни, без да се опасяваме от Вълците. Родих първите две, Том и Теса, по-малко от месец след последното нашествие. Скоро се появиха и другите, леко, като грахчета от шушулка. Най-малките са само на петнайсет.
— Маргарет…
— Но те нямаше да имат такъв късмет със своите деца и го знаеха. Затова избягаха. Някои отидоха далеч на север по Дъгата, други — далеч на юг. Да търсят място, където Вълците не се появяват.
Тя изви глава и макар че говореше на Роланд, произнесе следващите си думи, вперила поглед в съпруга си:
— Едно от всеки две, това са жертвите на Вълците. Толкова отвличат на всеки двайсет и няколко години от много, много семейства. Освен от нас. На нас те отнеха всички деца. Всички. — Тя се наведе към Роланд и го потупа по коляното. — Разбери!
Настъпи мълчание. Обречените на смърт бичета в заграждението мучаха лениво. От кухнята се чу детски смях, последван от някаква реплика на Анди.
Айзенхарт бе свел глава. Роланд виждаше само рунтавите му мустаци, но не се нуждаеше от друго, за да се досети, че фермерът с мъка сдържа сълзите си.
— Не исках да те натъжавам. — Маргарет нежно погали съпруга си по рамото. — Освен това те понякога ни посещават, което мъртвите не правят, освен в сънищата. Не са пораснали толкова, че да не им е тъжно за майка им и да не се интересуват от баща си. Но все пак не са тук. Това е цената на сигурността, ако разбираш. Кажи сега много ли ми се сърдиш.
Айзенхарт поклати глава.
— Не ти се сърдя — изрече едва чуто.
— Промени ли си мнението?
Той отново поклати глава.
— Стар инат — гальовно рече тя. — Упорит си като магаре.
— Добре съм премислил. Все още съм способен да мисля, колкото и странно да изглежда това на стари години. Когато реша нещо, държа на него и точка… Роланд, доколкото разбрах, младият Джейк е показал на Овърхолсър и останалите доста впечатляваща стрелба. Маги, иди да вземеш твоята Оризия.
— Взела съм я — отвърна тя и измъкна ръката си изпод престилката.
Извади синя чиния с изящна рисунка, изобразяваща млад оризов стрък. Когато сай Айзенхарт почука съда с кокалчетата си, той издаде странен лек звън. Изглеждаше от порцелан, но не беше. По-скоро стъкло. Някакво особено стъкло.
Роланд протегна ръка с тържествен жест на човек, който уважава всички видове оръжия. Маргарет се поколеба, прехапа устни. Роланд извади револвера си от кобура и и го подаде с ръкохватката напред.
— Не — въздъхна я. — Няма нужда да даваш револвера си за заложник, Роланд. Щом Вон те е поканил у дома, сигурно мога да ти поверя моята Оризия. Внимавай обаче как я пипаш, защото може да загубиш още някой пръст..
Един поглед към синята чиния му бе достатъчен да разбере, че предупреждението е съвсем уместно. Роланд изпита възхищение. Отдавна не беше виждал ново оръжие и никога не бе срещал нещо, подобно на това.
Чинията беше метална, не стъклена — от някаква лека и твърда сплав — и с нормални размери, трийсетина сантиметра в диаметър. Три четвърти от ръба бе остър като бръснач.
— Никога не се колебаеш къде да я хванеш — обясни Маргарет, — защото както виждаш тук…
— Да — отвърна възхитен Роланд.
Два от оризовите стръкове се пресичаха и образуваха великите букви „Зс“, които означаваха „зи“ (вечност) и „сега“. На мястото на пресичането им (само изключително остро око би забелязало) ръбът от тази страна бе по-тъп и леко удебелен. Удобен за хващане.
Роланд обърна чинията. Отдолу в средата имаше малко метално удебеление. На Джейк може би щеше да му заприлича на пластмасовата острилка, която като първокласник беше занесъл в училище. На Роланд, който никога не бе виждал острилка, му напомняше изоставен пашкул от насекомо.
— Това издава свирене, когато чинията лети — обясни Маргарет.
Бе забелязала възхищението на Роланд и се беше изчервила от удоволствие. Роланд бе чувал много пъти подобни разпалени обяснения, но от последния път беше минало дълго време.
— Няма ли друго приложение?
— Не — отвърна тя. — Трябва да свири, защото това е част от легендата, нали?
Роланд кимна. Разбира се, че трябваше. Маргарет обясни, че имало група жени, наричащи себе си „Сестрите на Оризия“, които обичали да помагат на хората…
— И да сплетничат — шеговито изръмжа Айзенхарт.
— Да, също и това — призна тя.