Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
— Госпожо Йенефер?
— Да, грозно патенце?
— Кажи, с помощта на магия всичко ли може да се направи?
— Не.
— Но могат да се направят много неща, нали?
— Да. — Магьосницата за момент затвори очи и докосна с пръсти клепачите си. — Адски много.
— А нещо наистина голямо… Нещо страшно? Много страшно?
— Понякога даже и по-страшно, отколкото ти се иска.
— Хммм… А аз… някога ще мога ли да направя нещо такова?
— Не знам. Може би никога няма да можеш. По-добре да не можеш.
Тишина. Мълчание. Жега. Мирис на цветя и треви.
— Госпожо Йенефер?
— Какво още, патенце?
— На колко години беше, когато стана магьосница?
— Хммм… Когато взех приемните изпити? На тринайсет.
— О! Като мен! А на колко… На колко години беше, когато… Не, няма да те питам за това…
— На шестнайсет.
— Аха… — Цири леко се изчерви и се направи, че проявява интерес към един облак със странна форма, увиснал над храмовите кули. — А на колко години беше… когато се запозна с Гералт?
— На повече, грозно патенце, доста повече.
— Постоянно ме наричаш „грозно патенце“! А знаеш, че никак не обичам това! Защо го правиш?
— Защото съм язвителна. Магьосниците винаги са язвителни.
— Но аз не искам… не искам да съм грозно патенце. Искам да съм красива. Наистина красива, като теб, госпожо Йенефер. Ще мога ли с помощта на магията някога да съм красива като теб?
— Ти… За щастие няма нужда да правиш това… За това няма да ти е необходима магия. Не знаеш какво щастие е това.
— Но аз искам да съм наистина красива!
— Ти си наистина красива. Наистина си красиво лебедче. Моето красиво лебедче…
— О, госпожо Йенефер!
— Цири, ще ми насиниш бедрото.
— Госпожо Йенефер?
— Да?
— Какво гледаш така?
— Онова дърво. Това е липа.
— А какво толкова интересно има в нея?
— Нищо. Просто ми е приятно да я гледам. Радвам се, че… мога да я виждам.
— Не разбирам.
— Хубаво е, че не разбираш.
Тишина. Мълчание. Задух.
— Госпожо Йенефер?
— Какво има пак?
— По крака ти пълзи паяк. Виж какъв е противен!
— Паяк като паяк.
— Убий го!
— Не искам да се навеждам.
— Тогава го убий със заклинание!
— На територията на храма на Мелителе? За да ни изгони Ненеке в порутената кула? Не, благодаря. А сега поседи тихо. Искам да помисля.
— А за какво толкова размишляваш? Добре де, млъквам.
— Не съм на себе си от радост. Вече се опасявах, че ще зададеш един от своите неподражаеми въпроси.
— Защо не? Обичам твоите неподражаеми отговори!
— Ставаш нагла, патенце.
— Аз съм магьосница. Магьосниците са язвителни и нагли.
Мълчание. Тишина. Въздухът е застинал. Задушно е като пред буря. И е тихо. Само крякането на гарваните и враните в далечината нарушава тишината.
— Стават все повече. — Цири вдигна глава. — Летят и летят… Като през есента… Отвратителни птици… Жриците казват, че това е лош знак… Знамение или нещо такова. Какво е това знамение, госпожо Йенефер?
— Прочети в „Dhu Dwimmermorc“. Там има цяла глава, посветена на това.
Мълчание.
— Госпожо Йенефер…
— По дяволите. Какво има пак?
— Защо Гералт толкова дълго… Защо не идва?
— Сигурно те е забравил, грозно патенце. Намерил си е по-красиво момиче.
— О, не! Знам, че не ме е забравил! Не може да ме е забравил! Сигурна съм, госпожо Йенефер!
— Чудесно е, че си сигурна. Ти си една щастливка, патенце.
— Не те харесвах — повтори Цири.
Йенефер не я погледна, а продължи да стои, извърнала се към прозореца и гледайки към тъмнеещите хълмове на изток. Небето над хълмовете беше черно от гарваните и враните.
„Сега ще ме попита защо не съм я харесвала — помисли си Цири. — Не, тя е прекалено умна за такива въпроси. Сухо ще ми обърне внимание на граматичната форма и ще попита откога съм започнала да употребявам минало време. И аз ще й кажа. Ще бъда също толкова суха като нея, ще имитирам нейния тон, нека да знае, че аз също мога да се правя на студена, безчувствена и равнодушна, срамуваща се от чувствата и емоциите. Всичко ще й кажа. Искам, длъжна съм да й кажа всичко. Искам да знае всичко, преди да напуснем храма на Мелителе. Преди да си тръгнем, за да се срещнем най-накрая с този, за когото тъгувам. С този, за когото тъгува тя. С този, който сигурно тъгува за нас двете. Искам да й кажа, че…
Ще й го кажа. Само да ме попита.“
Магьосницата се извърна от прозореца, усмихна се. И не я попита нищо.
Потеглиха на следващата сутрин, по изгрев слънце. И двете бяха облечени с мъжки пътнически дрехи, с наметала, шапки и качулки, прикриващи косите им. И двете бяха въоръжени.
Изпрати ги единствено Ненеке. Тя и Йенефер разговаряха тихо и продължително, после двете, магьосницата и жрицата, си стиснаха ръцете силно, по мъжки. Цири, стиснала юздата на кобилата си, искаше да се прости по същия начин, но Ненеке не й позволи. Прегърна я, притисна я към себе си, целуна я. В очите й имаше сълзи. В очите на Цири — също.