Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
Взимаше и други книги, които не бяха свързани с магиите. Прочете „История на света“ и „Трактат за живота“. Не пропускаше и по-леките книги от библиотеката на храма. С пламнали бузи погълна „Игрички“ на маркиз Ла Креам и „Кралски дами“ на Ана Тилер. Прочете и „Несгодите на любовта“ и „Времето на Месечината“ — сборници от поетични произведения на известния трубадур Лютичето. Поплака над изящните, изпълнени със загадки балади на Еси Давен, събрани в малко, изящно подвързано томче, озаглавено: „Синята перла“.
Често се възползваше от предоставеното й право и задаваше въпроси. И получаваше отговори. Обаче все по-често й се налагаше и самата тя да отговаря на въпроси. Отначало Йенефер като че ли изобщо не се интересуваше от нейната съдба: нито от детството й в Цинтра, нито от събитията от по-късните години, по време на войната. Но постепенно въпросите ставаха все по-конкретни. Цири беше принудена да отговаря — правеше го с голяма неохота, защото всеки въпрос на магьосницата отваряше в паметта й врати, които тя си бе обещала никога повече да не открехва — искаше да си останат затворени завинаги.
След срещата с Гералт в Соден тя реши, че е започнала „нов живот“ и всичко, което е било в Цинтра, е зачеркнато окончателно и безвъзвратно. Вещерите в Каер Морхен никога не я питаха за нищо, а преди идването й в храма Гералт даже поиска от нея да не казва нито дума за това къде е била. Ненеке, която, естествено, знаеше всичко, се постара за пред другите жрици и послушнички Цири да се превърне в най-обикновена извънбрачна дъщеря на рицар и селянка, за която не се е намерило място нито в замъка на баща й, нито в бърлогата на майка й. Половината послушнички в храма на Мелителе бяха именно такива деца.
Йенефер също знаеше тайната. Тя беше от тези, на които Цири можеше да се довери. И Йенефер я разпитваше. За тогава. За Цинтра.
— Как се измъкна от града, Цири? По какъв начин успя да се скриеш от нилфгардците?
Цири не помнеше това. Всичко се беше скъсало, беше потънало в мрак и дим. Тя помнеше обсадата, прощаването й с кралица Каланте, баба й, помнеше бароните и рицарите, които насила я бяха откъснали от одъра, на който лежеше ранената, умираща Лъвица от Цинтра. Помнеше безумното бягство през горящите улички, кървавия бой и падането от коня. Помнеше черния конник с шлем, украсен с крилете на хищна птица.
И нищо повече.
— Не помня. Наистина не помня, госпожо Йенефер.
Йенефер не настояваше. Задаваше други въпроси. Правеше го деликатно и тактично, а Цири се чувстваше все по-свободно пред нея. Най-накрая започна да говори сама. Без да чака въпросите, разказваше за детските си години в Цинтра и на Островите Скелите. За това как е научила за Правото на Изненадата и за това, че присъдата на съдбата я е предопределила за Гералт от Ривия, вещера с бели коси. Разказваше за войната. За скитането из горите на Заречие, за пребиваването й в селото. За това как Гералт я намери там и я взе в Каер Морхен, в Седалището на вещерите, отваряйки по този начин нова глава в краткия й живот.
Една вечер тя по собствена инициатива, без никакви въпроси, свободно, весело и с много преувеличения, разказа на магьосницата за първата си среща с вещера в гората Брокилон, сред дриадите, които я бяха отвлекли и искаха да я задържат насила и да я превърнат в една от тях.
— Ха! — каза Йенефер, след като изслуша разказа. — Много бих дала, за да мога да видя това. Говоря за Гералт. Опитвам се да си представя физиономията му, тогава, в Брокилон, когато е разбрал каква Изненада му е направило предопределението. Мисля, че е имал чудна физиономия, когато е разбрал коя си!
Цири се разкикоти, а в изумрудените й очи пламнаха дяволски огънчета.
— О, да! — прихна тя. — Беше направил физиономия, и то каква! Искаш ли да ти я покажа? Погледни ме в лицето.
Йенефер се разкикоти.
„Този смях — помисли си Цири, гледайки летящите на изток облаци от черни птици. — Този смях, искрен и задружен, той всъщност ни сближи. Разбрахме, че можем да се смеем заедно, когато си говорим за него, за Гералт. Изведнъж станахме близки, макар и прекрасно да знаехме, че Гералт едновременно ни свързва и разделя, и че винаги ще бъде така.
Свърза ни този наш задружен смях.
И това, което се случи два дни по-късно. В гората, на хълма. Тогава тя ми показа как да намирам…“
— Не разбирам защо трябва да търся тези… Пак забравих как се казват…
— Интерсекции — подсказа Йенефер, чистейки залепилите се за ръкава й репеи, докато се провираха през храсталака. — Ще ти покажа как да ги намираш. Това са места, от които може да се черпи сила.
— Но аз вече умея да черпя сила! А и ти самата си ме учила, че силата е навсякъде. Тогава защо да лазим из храсталаците? Нали из храма също е пълно с енергия?