Следотърсачът [calibre]

– Всички знания са непълни – рече сприхаво историкът.

– Ала все пак умният се опитва да събере повече знания, преди да вземе съдбовно решение – отвърна Риг.

– Какво решение се надявате да вземете? – попита ботаникът.

– Не зная достатъчно, за да зная какво ми е нужно да зная, за да реша какво ми е нужно да реша – отвърна Риг.

Усещаше, че една от учените в съседната стая е станала и сега крачи насам-натам. Гласът º беше като на възрастна жена.

– Може би има хора, които мислят, че вашето положение тук... като член на дискредитираното кралско семейство... – Неколцина от останалите учени се изправиха и един се насочи към нея. – Казаното от мен не е държавна измяна, аз казвам това, което всички в тази стая знаят, така че седнете и да чуем как ще отговори той!

Риг се опита да си спомни коя беше жената, която говори, ала най-сетне заключи, че е човек, който не се е обаждал досега.

– Както вече казах, може би има хора, които мислят, че няма ни най-малко значение какво решавате вие. До края на живота ви други хора ще решават всичко важно, включително и дали да живеете, или да умрете.

Тя отново седна и отново се разнесоха протестиращи мърморения, ала Риг заговори на висок глас и ги пресече:

– Не се боя да приема положението, в което съм. Напълно осъзнавам, че моите възможности да вземам решения в момента са ограничени и могат да бъдат напълно премахнати по всяко време. Откакто бях задържан, имаше две покушения над живота ми – тоест две, за които знам. И в двата случая успях да проявя достатъчно бдителност, за да остана жив, но колко време мога да издържа така? Някой от вас трябва да пише за това, след като отговорът стане известен.

Неколцина се позасмяха нервно.

– Ала винаги съществува и възможността да не умра млад. С какво ще запълня дългите години на един живот, изпълнен с много ограничения? Моят избор е стремежът да стана учен. Да направя всичко нужно, за да разбера в какво съм добър. Да направя всичко нужно, за да получа достъп до библиотеката. По-нататък бих могъл да внеса своя принос към човешкото знание. Ако не успея, то поне ще съм живял интересно. По-смислено, отколкото е възможно да се живее в тази къща, в която има толкова малко книги.

Отново последва мърморене, а после някой заговори. Риг не го остави да произнесе и една дума докрай.

– Моля! Учени доктори и философи като вас несъмнено получиха достатъчно отговори от мен, за да вземете решение. Нека аз ви задам един въпрос.

– Ние не сме дошли тук на изпит – рече надуто ботаникът. – И не вие решавате кога...

– Разбира се, че сте дошли тук на изпит – възрази Риг. – Всички вие внимателно формулирахте въпросите си така, че всеки да впечатли останалите със своята задълбоченост. Аз знам, че ме впечатлихте. И затова искам да попитам всички ви: какво очаквате от дете на моята възраст? Аз притежавам само потенциал, нямам никакви постижения. Ако бях ваш ученик, дали щяхте да ме намирате за обещаващ? Дали бихте ми поверили книга в ръцете? Дали моят ум е достоен да му се преподава? Баща ми мислеше така, защото го правеше всеки миг, в който беше буден, а после ме изпитваше върху това – включително и точно такива проверки, на каквито ме подложихте вие тук, отвеждаше ме отвъд границите на моите познания, проверяваше какво мога да схвана сам. Той умря, без да ми каже дали отговарям на неговите критерии или не. Никога не каза и дори не намекна, че съм научил достатъчно за каквото и да било. Ала и никога не престана да ме учи. Прав ли беше Баща ми? Достоен ли съм да се уча? И ако не съм, защо, да му се не види, прекарахте толкова часове, като ме притискахте да навлизам все по-надълбоко? Дали може да се постигне някаква велика мъдрост чрез точна преценка доколко безполезен ум притежавам?