Винаги в същия ден

Той се усмихва и пъха диска в уредбата с форма на парен локомотив.

Започва с „Масив Атак“ — „Недовършено съпричастие“. Вдига Джасмин и пружинира, без да отлепя крака от пода тананикайки думите в ухото на дъщеря си. Старата поп музика, двете бутилки вино и безсънието го замайват и го настройват сантиментално. Той увеличава звука на локомотива до възможния максимум.

Следват „Смитс“ — „Светлината, която никога не гасне“ — и макар никога да не си е падал по „Смитс“, той се върти привел глава, отново на двайсет, пиян на студентско диско парти. Пее доста силно — и фалшиво — но не се смущава. В тясната спалня в къщата в Ричмънд той танцува с дъщеря си на фона на музика от играчка и внезапно го обзема доволство. Повече от доволство — въодушевление. Прави пирует и стъпва върху дървено куче, олюлява се като уличен пияница и се подпира с една ръка на стената. „Олеле! По-полека, момче!“, изрича полугласно, после поглежда към Джасмин и вижда, че тя е добре, не се е уплашила, смее се, неговата красива, прекрасна дъщеря. Светлината, която никога не гасне.

После идва ред на „Върви до мен“ — песен, която майка му свиреше, когато беше малък. Спомня си как тя танцуваше в дневната с цигара в едната ръка и чаша — в другата. Обляга Джасмин на рамото си, усеща дъха й върху врата си, улавя ръката й и подема старомоден бавен танц из хаоса. Изтощен, замаян от червеното вино, изпитва внезапно желание да поговори с Ема, да й каже какво слуша и сякаш по даден знак телефонът му иззвънява при последните трели на песента. Той тършува из разхвърляните играчки и книги; може би е Ема, чула е съобщението и му се обажда. На екрана се изписва „Силви“ и той се изпотява; трябва да отговори. Трезвен, трезвен, трезвен, повтаря си. Подпира се на кошарката, гушва Джасмин в скута си.

— Здрасти, Силви!

В този момент „Изправи се срещу властта“ на „Пъблик Енсми“ внезапно гръмва от локомотива и той се препъва към него да натисне грубоватите бутони.