Пустинното копие

– Коуби Фишър е дошъл от Градски площад – отвърна Рена.

– Каза ли защо? – попита Бени, а лицето ѝ помръкна от притеснение. – Вестоносците не идват само за да кажат здрасти.

Рена преглътна тежко.

– Татко ме извика вътре преди да разбера – излъга тя и изтича зад завесата на нейния ъгъл в общото помещение, свали мръсната си риза и си сложи истинска рокля. Все още връзваше корсета, когато излезе иззад завесата и засече Коуби, който отново я бе зяпнал.

– По ядроните, Рена! – изрева Харл и тя изчезна зад завесата, докато не се облече докрай.

Харл стоеше навъсен, когато тя се появи отново.

– Тичай да извикаш Люсик от полето, момиче, и дръж момчетата навън в обора. Вестоносецът е дошъл с тежки новини.

Рена кимна и се изстреля през вратата. Намери Люсик, който оправяше защитните стълбове в другия край на нивата, точно преди земята да почернее, овъглена от огнени демони.

Кал и Джейс бяха с него и вадеха плевели, докато баща им работеше. Бяха на седем и на десет години.

– Дойде ли време за вечеря? – попита Кал с надежда.

– Не, миличък – отвърна Рена и разроши тъмнорусата му коса. – Но ние ще приберем животните в обора. Баща ти има посетител.

– Тъй ли? – попита Люсик.

– Коуби Фишър – отвърна Рена, – носи съобщение от майка ти.

Люсик посърна и веднага се запъти към къщата. Рена тръгна обратно с момчетата и им даде да преведат прасетата и кокошките от дневните им заграждения към големия обор. Тя отвърза и Шишарка и я остави в малкия обор отзад на къщата, където държаха кобилите и пилетата. Последният им кон бе издъхнал преди две лета и сега имаха празно отделение. Рена свали колана, издърпа седлото и поводите. Обърна се, за да вземе четките и хвана Джейс да посяга към копието на Коуби.

– Долу ръцете, освен ако не си търсиш боя – каза тя и го плесна през ръцете. – Сега ти изчеткай коня и дай помията на прасетата.

Нахрани пилетата, докато момчетата си вършеха своята работа, но очите ѝ все се стрелкаха към вратата за къщата. Беше видяла двайсет и четири лета, но Харл все още се държеше с нея като с дете и я предпазваше, както правеше и с момчетата.

Малко по-късно вратата се отвори и Бени подаде глава.

– Вечерята е готова. Измийте се всички.

Момчетата извикаха възторжено и влязоха тичешком, но Рена поостана и срещна погледна на сестра си. Още от деца двете можеха да си кажат ужасно много само с един поглед и този път не беше по-различно. Рена прегърна Бени и я притисна към себе си, докато тя плачеше.

След кратко задушаващо ридание Бени се изправи, избърса сълзи с престилката си и отново влезе вътре. Рена си пое дълбоко дъх и я последва.

Трапезната маса побираше само шестима и затова момчетата бяха изпратени да вечерят до камината в общото помещение. Без да имат и бегла представа, че нещо не е наред, те се втурнаха бодро нататък, а възрастните останаха да слушат през тънката завеса, която делеше трапезарията от общото помещение, смеха и тропането им, докато се боричкаха с кучетата.

– Тръгваме призори – рече Люсик, след като Рена вече бе приб-рала паниците. – Кенър и татко вече си отидоха и на мама ще ѝ трябва мъж наоколо, преди Шопара отново да тръгне да купува „Мочурско пиво“.