Възкресяване
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-351-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Възкресяване». Краткое содержание книги:
И не сме сами.
— Преди десет години нямаше да мога да излекувам нашата госпожица Содърбърг. Преди пет години — също. Но сега напредвам с невероятни темпове. Това лято…
— Какво през лятото?
— Кой знае? — отвърна той. — Кой знае?
„Ти знаеш — помислих си. — Ти, Чарли.“
— Виж, Джейми — каза Астрид, когато ѝ донесох безалкохолното.
Тя стана от инвалидната количка и направи три неуверени стъпки до стола под прозореца. Хвана се за облегалката му, завъртя се и се отпусна в него с въздишка на облекчение и удоволствие.
— Не е Бог знае какво, но…
— Шегуваш ли се? Това е поразително! — Подадох ѝ кока-колата, в която плаваха кубчета лед. Даже бях украсил чашата с резенче лайм — за разкош. — С всеки изминал ден ще се подобряваш.
Освен нас в спалнята нямаше никого. Джени се беше извинила, че трябва да стегне куфарите, макар да подозирах, че целият багаж отдавна е събран. Палтото на Астрид беше метнато върху леглото.
— Струва ми се, че съм ти задължена толкова, колкото и на господин Джейкъбс.
— Не е вярно.
— Не лъжи, Джейми, че носът ти ще порасне. Дори и сега той сигурно получава хиляди писма с молби за помощ. Не мисля, че е отговорил на моето по чиста случайност. Ти ли се занимаваш с пощата му?
— Не, това беше задължение на Ал Стампър, стария идол на приятелката ти Джени. Чарли по-късно се свърза с мен.
— И ти дойде. След толкова години ти дойде. Защо?
— Защото не можех иначе. Нямам друго обяснение, освен че някога ти беше всичко за мен.
— Нали не си му обещавал нищо? Не е имало никакво… как се казваше… танто за танто?
— Не — отсякох, без да ми мигне окото. Като наркоман се бях научил да лъжа, а тъжната истина е, че такива умения не се забравят цял живот.
— Ела тук. Застани до мен.
Подчиних се. Без ни най-малко колебание или смущение тя сложи ръка на чатала ми.
— Ти беше нежен — промълви Астрид. — Малко момчета биха се държали така на твое място. Нямаше опит, но умееше да бъдеш нежен. Ти също беше всичко за мен. — Тя отпусна ръка и ме погледна. Очите ѝ вече не бяха мътни от болка. Сега искряха от жизненост. И тревога. — Обещал си му нещо. Знам. Няма да питам какво, но ако поне малко си ме обичал, внимавай с него. Дължа му живота си, но колкото и ужасно да прозвучи, мисля, че този човек е опасен. Вероятно ти също мислиш така.
Значи не бях чак толкова изпечен лъжец. А може би след изцелението тя виждаше повече?
— Астрид, няма за какво да се притесняваш.
— Чудех се… може ли да ме целунеш, Джейми? Докато сме сами? Знам, че приличам на плашило, но…
Паднах на коляно — отново като влюбен от роман — и я целунах. Да, сега тя не беше красавица, но в сравнение с тази сутрин изглеждаше зашеметяващо. Но целувката беше механична. Нямаше жар, не премина искра. Поне аз не усетих. Въпреки това бяхме свързани един с друг. Възелът беше Джейкъбс.
Тя ме помилва по главата.
— Косата ти все още е прекрасна, нищо че е побеляла. Животът ни взима толкова много — но ето че ти е оставил поне това. Сбогом, Джейми. И благодаря.
На излизане се спрях да поговоря с Джени. Държах да се информирам далече ли живее от Астрид и може ли да се грижи за нея, докато тя се възстановява.
Тя се усмихна.
— Ние с Астрид сме разведени и така се сближихме. Запознахме се, когато пристигнах в Рокланд и започнах работа в болницата. Оттогава минаха десет години. Когато Астрид се разболя, се преместих да живея при нея.
Дадох ѝ номера на мобилния си телефон и на телефона в ранчото.
— Може да се проявят странични ефекти.
Тя кимна:
— Пастор Дани ме предупреди. Тоест — господин Джейкъбс. Не мога да свикна с новото име. Той каза, че не е изключено Астрид да ходи насън, докато мозъчните ѝ вълни не влязат в норма. Рисковият период продължавал между четири и шест месеца. Наблюдавала съм подобно поведение у своите пациенти, които злоупотребяват с приема на сънотворни като амбиен и лунеста.
— Да, ходене насън. — Но също така се срещаха ядене на пръст, компулсивно ходене, синдром на Туре, клептомания и призматиката на Хю Йейтс. Доколкото знаех, сънотворните не даваха такива странични ефекти. — Но ако изникне нещо друго… позвънете.
— Какво по-точно ви безпокои? — попита тя. — Какво да очаквам?
— Не мога да кажа какво точно — най-вероятно всичко с Астрид ще бъде наред. — Както с повечето изцелени, ако се вярваше на Джейкъбс. Колкото и да не му вярвах, ми оставаше само да се осланям на думата му — за друго беше късно.