Възкресяване

— Чарли, аз почти съм на края на…

— Не разсъждавай, а изпълнявай!

Плъзнах превключвателя, който отново щракна. Този път бученето в другия край на стаята беше много по-силно: от „мммм“ прерасна в „МММАУУУ“. Не последва ослепителен проблясък (във всеки случай не си спомням), но за момент нещо ме ослепи. Сякаш в недрата на мозъка ми беше избухнала дълбочинна бомба. Струва ми се, че Джени Ноултън извика. Смътно видях как в инвалидната количка Астрид се отгласна с такава сила, че блъсна Джени (която далеч не беше някоя вейка) и едва не я събори. Краката на Астрид — тънки като клечки — рязко се изпънаха, отпуснаха се и отново се изпънаха. Разнесе се воят на алармената инсталация.

Руди се втурна в стаята, следван от Норма.

— Казах ти да изключиш проклетата сирена, преди да започнем! — изкрещя Джейкъбс на Руди.

Астрид високо изпъна ръце и едва не удари в лицето Джени, която отново я беше хванала за раменете.

— Извинявайте, господин Джейкъбс…

— ИЗКЛЮЧИ Я, идиот такъв, покана ли чакаш!

Чарли изтръгна от ръката ми пулта и върна превключвателя в изходна позиция. Астрид издаваше бълбукащи звуци.

— Пастор Дани, тя ще се задуши! — извика Джени.

— Не ставай глупава! — сопна ѝ се Джейкъбс. Страните му бяха зачервени, очите му пламтяха. Сякаш се беше подмладил с двайсет години. — Норма! Обади се на охраната! Кажи им, че тревогата е фалшива!

— Аз…

— Върви! Какво се мотаеш! БЯГАЙ, дяволите да те вземат!

Тя хукна.

Астрид отвори очи, само дето това не бяха очи, а облещени белтъци. Тя отново се загърчи в миоклонични конвулсии, после се плъзна напред, ритайки с крака. Размахваше ръце като удавник. Воят на алармата не секваше. Хванах я за бедрата и я избутах обратно в количката, преди да се е изсулила на пода. Анцугът ѝ беше потъмнял на слабините и в носа ме удари остра миризма на урина. Вдигнах поглед и установих, че в едното ъгълче на устата ѝ е избила пяна. Тя се стичаше от брадичката ѝ по яката на блузата и там също се разстилаше тъмно петно.

Алармата млъкна.

— Да се благодарим на Господ — възкликна Джейкъбс. Той се беше привел напред, опирайки ръце върху коленете си, и наблюдаваше конвулсиите на Астрид с любопитство, но без тревога.

— Нужен ни е лекар! — закрещя Джени. — Не мога да я удържам!

— Глупости — отсече Джейкъбс. На устните му трепкаше половин усмивка (цяла не му се получаваше). — Да не мислеше, че ще е лесно? Това е рак, за Бога! Дай ѝ минутка и тя ще…

— В стената има врата — каза Астрид.

Хрипът беше изчезнал от гласа ѝ. Очите ѝ се върнаха в нормалното си положение… но не едновременно, а едно по едно. Когато се наместиха в очниците, те се спряха на Джейкъбс.

— Вие не я виждате. Тя е малка и обрасла с бръшлян. Мъртъв бръшлян. Тя чака от другата страна — над разрушения град. Над хартиеното небе.