Възкресяване

— Как се чувства нашата приятелка? — попитах.

— Отлично. Сложи някое и друго килце и извървява по километър и половина на ден. Изглежда с двайсет години по-млада.

— Имаше ли странични ефекти?

— Не. Нито припадъци, нито сомнамбулизъм, нито амнезия. Спомените ѝ за събитията в курорта „Козя планина“ са доста оскъдни, което според мен е чудесно. Права ли съм?

— А ти добре ли си, Джени?

— Да, но е време да тръгвам. Днес в болницата е много натоварено. Слава богу, че скоро излизам в отпуска.

— Нали няма да оставиш Астрид сама? Не бива да…

— Не, разбира се, откъде ти хрумна? — възрази тя, но ми се стори изнервена от нещо. — Джейми, търсят ме по пейджъра. Тръгвам си.

Останах пред пулта още малко. Взирах се в обложките от плочи… всъщност вече бяха компактдискове, големи колкото пощенски картички. Спомних си нещо, което се случи малко след като получих за рождения си ден първия си автомобил — форд „Галакси“, модел 66-та. Бях зад волана, Норм Ървинг седеше до мен и ме подкокоросваше да дам газ до дупка на трикилометровата отсечка от шосе № 9, която наричахме „пистата“, за да видим колко ще издаяни возилото. Като вдигнах сто и двайсет, предницата се затресе, обаче не исках Норм да ме помисли за шубе (когато си на седемнайсет, е адски важно да не те вземат за шубе), затова продължих да натискам газта. При сто и трийсет вибрациите престанаха. При сто и петдесет усетих как колата придобива опасна лекота, сякаш щеше да полети, и разбрах, че всеки момент ще загубя контрол над волана. Съобразих и не ударих спирачки (татко ме беше научил, че при висока скорост това неминуемо води до катастрофа), само леко отпуснах газта и автомобилът започна да забавя.

Де да можех и сега да направя същото.