Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Възрастен мъж — не виждаше лицето му заради сиянието на уличните лампи — потърка зиморничаво скритите си в ръкавици ръце.

— Нямам възможност да наглеждам Уилинг толкова често, колкото бих искал. Ще ми се да не изпускам от поглед това, което строим.

Младият му събеседник се засмя.

— Строежите вече не са само наши, преподобни.

— Така е, зная. Но да не забравяме, че сме на границата на цивилизацията, логично е и други да поискат парче от тортата. Добра работа свършихте. Нещо против да продължа сам?

— Преподобни! Не можете… разкопките…

— Ах. Искаш да видиш разкопките значи.

Младежът изправи рамене.

— Повече от всичко!

— Все още нямаме разрешение.

— Така е, преподобни.

Амбър разтърка отново ръце. Налагаше се да остави куфара в тъмната уличка и да се върне за него след няколко часа. Но снегът вече го беше позатрупал и тя се съмняваше, че някой ще го намери. Приготви се за един светкавичен набег. Сега или никога.

Амбър хукна по улицата. Блъсна се в по-възрастния от двамата събеседници, напипа мигновено картата му, събори го и го запрати към другия мъж. След това се втурна да бяга.

Но младежът прескочи ловко тялото на падналия. Амбър чу ядосаното му сумтене, сетне долови топлия му дъх върху раменете си и после тя самата получи силен удар, от който литна напред. Удари се в земята и се хързулна, без да изпуска кредитната карта, която режеше болезнено пръстите и. Остана да лежи задъхана, докато преследвачът й се изправи над нея и я преобърна с крак.

В очите му святкаха гневни пламъчета.

— Трябва да знаеш, подлецо, че в Уилинг никой не посяга на светците.

Амбър се надигна, поемайки си въздух на пресекулки.

— Светец или не, аз пък трябва да живея.

Възрастният мъж се приближи към тях и положи ръка на рамото на своя другар.

— Какво си хванал тук, Ленска?

— Крадец — младежът я изрита по ръката, за да пусне картата. Амбър извика от болка.

— Достатъчно, Ленска — старецът се наведе. — Изглежда ми съвсем безобидна.

— Тя? Това жена ли е?

— Така ми се струва. Да — кимна старецът и се засмя. — Какво правиш тук момиче?

— Оцелявам — отвърна мрачно Амбър.

— Не се справяш добре. Едва ли ще постигнеш нещо по този начин. — Той се обърна към младия мъж. — Ето ти първото изпитание. Как смяташ да я превъзпиташ?

Амбър мълчеше, местейки поглед ту към единия, ту към другия. Младият мъж поклати глава.

— Не бих се и опитал.

Старецът го изгледа неодобрително. Сетне отново извърна очи към Амбър.

— В такъв случай ти сама ще трябва да се превъзпиташ. Избери наказанието си.

Тя огледа топлото расо, с което беше загърнат. Досущ като на останалите.

— Направете ме монахиня — предложи подигравателно. Онзи, когото бяха нарекли Ленска, я изрита отново.