Музиката на тишината

Но точно когато привършваше с това и повдигна ръце, за да избута косата си назад, Аури замаяно се олюля. След като й попремина, тя бавно се отправи към Клокочето и отпи няколко големи глътки. Усети как хладката вода я облива отвътре, където нямаше в какво да се спре. Чувстваше се празна. Коремът й се беше свил като юмрук, който не стиска нищо.

Краката й искаха да я отведат в Градината, но тя знаеше, че там не са останали никакви ябълки. Така или иначе, той нямаше да я чака там. Не и преди да настъпи седмият ден. Но това всъщност беше добре. Тя все още нямаше нищо, което да му подхожда. Нищо, което дори да се доближава до представата й за подходящ подарък.

Вместо това тя отиде в Дървото. Тенджерите и тиганите й висяха по местата си. Спиртната лампа — също. Напуканото глинено гърненце си кротуваше. Всичко беше както трябва.

С изключение на това, че в Дървото имаше повече неща за готвене, отколкото храна. На една от полиците беше чувалчето със сол, което той й беше подарил. Четири сочни смокини се гушеха срамежливо загънати в лист хартия. Имаше и една самотна спаружена ябълка. На дъното на стъклен буркан тъжно се мъдреха шепа сухи грахови зърна.

В каменния плот беше изсечена ваничка за изстудяване, в която бавно, но непрестанно течеше струя ледена вода. Но точно в момента в нея не се изстудяваше нищо друго освен жълтеникава бучка масло, остро на вкус.

На плота имаше нещо прекрасно и чудно. Сребърна купа, пълна догоре с индийски орехчета. Кръгли, кафяви и гладки като речни камъчета, те бяха пристигнали от най-далечни страни. Сякаш изпълваха стаята с песни за родната си земя. Аури ги огледа с копнеж и прокара върховете на пръстите си по ръба на сребърната купа. Беше украсена с гравюри на преплетени листенца…

Но не. Колкото и да бяха необичайни и прекрасни, вероятно не ставаха за ядене. Поне не в момента. По това приличаха на маслото, което също не беше точно храна. Бяха малки потайности, избрали да изчакат настъпването на подходящия момент в сянката на Дървото.

Аури се покатери на каменния плот, за да достигне ябълката, разположена на високо, на полицата си. Сетне седна до ваничката, скръсти крака, изправи гръб и като разряза ябълката на седем равни парченца, се приготви да я изяде. Ябълката беше грапава като стара кожа и ухаеща на есен.

След това, тъй като все още беше гладна, тя свали листа хартия, сложи го пред себе си и внимателно започна да го разгъва. Сетне изяде три от смокините, като отхапваше по мъничко и си тананикаше. Като приключи с тях, ръцете й вече не трепереха. Тя загъна последната останала смокиня, качи я на полицата и слезе от плота. Взе с шепи малко вода от ваничката и я изпи. Това извика усмивката й. Коремът й потръпна.