Тетрарх [bg]

— Вземи храна от складовете на долните нива, ако се налага — каза старицата.

— Аз…

— Отивай! — Тя запрати мехурчетата към него.

Едно го удари по бузата, където кожата просъска като обгорена. Ниш извика, избегна останалите магични снаряди и се втурна надолу по стълбите.

— Ами ти? — обърна се матахът към Юлия. — Какво ще правиш ти, дете?

Юлия се приближи до нея. Възрастната жена доближи пръсти към главата й. Сиянието им обгърна безцветните коси като ореол.

— Върви. Последвай приятеля си и се пази.

— Ниш никога няма да ме нарани — със спокойна увереност отвърна Юлия.

Старицата се вгледа в лицето й, сетне я докосна по рамото.

— Моля се да се окажеш права, макар да се боя за противното.

Юлия също пое надолу по стълбите и изчезна.

— Какво възнамеряваш да правиш с живота си, Тиан? — попита старицата, обръщайки се към единствената си събеседничка.

— Възнамерявам да го прекратя. Достатъчно зло причиних.

— Ти не знаеш нищо за злото. Дано и занапред продължи да бъде така.

Тиан не можа да издържи настоятелния й поглед и сведе очи.

Опряла длан върху стената, възрастната жена отново отвори стъклото и излезе навън, за да застане на ръба на платформата. Занаятчията я последва, потръпвайки от студ. Голите пръсти на краката започнаха да я болят. Планината се извисяваше над тях — дори не се намираха на половината й височина. Около тях се простираха върхове и ледници докъдето стигаше погледът — а в мразовитата чистота на въздуха това означаваше далече. Под тях ледът се разстилаше като острите вълни на замръзнал океан.

— Прекрасно е — промълви Тиан.

Събеседничката й се обърна към нея.

— Никога не се изморявам от тази гледка. Идвам тук всеки ден, ако времето е подходящо. Но ти трепериш — добави тя, свали тежкото си наметало и обгърна раменете й.

Занаятчията го прие с благодарност и се приближи до самия ръб, загледана към стръмнината. Острието на върха се извисяваше високо над нея. Тиан никога не се бе изкачвала толкова високо и редкият въздух затрудняваше дробовете й.

— Би било толкова лесно — разсъждаваше тя на глас. Очакваше да последва разубеждаване, но старицата безмълвно се настани в каменния си стол и не каза нищо.

Погледът й беше пронизващ, макар Тиан да не успя да разчете нищо в него.

— Нима не те интересува дали ще умра? — запита накрая занаятчията. Струваше й се странно, че възрастната жена я е спасила от Ниш, само за да престане да й обръща внимание.

— Интересува ме, защото виждам, че ти имаш много да предложиш. Но ако наистина възнамеряваш да прекратиш живота си и аз те убедя да не го правиш, ти би изпълнила замисъла си в мига, в който ти обърна гръб. — Тя се загледа в заледените склонове. Вятърът фучеше около платформата.