Тетрарх [bg]

— Назова го Интис. Първи клан.

— Интис.

— Да. Но при отварянето на дверта целият му клан бе изгубен в празнотата. Останаха само той и Минис. Витис обвини мен за станалото. Той е зъл и жесток човек.

Очите на матаха блеснаха.

— Клан Интис винаги е бил на първо място във всяко едно отношение. Техни представители са ни повеждали най-често, понякога към бедствие. Тензор беше такъв: велик водител, но със склонност към безразсъдство. Значи казваш, че порталът се е объркал?

— Витис каза, че съм се объркала и съм била построила приспособлението огледално. Но аз последвах инструкциите точно. Образът все още е запечатан в паметта ми.

— Огледално? Доколкото помня, в Историите ни се споменава нещо подобно. Лявото в Аахан тук е дясно. На пръв поглед посоките на въртене е трудно да бъдат различени. Но този проблем е бил известен на древните. Витис е трябвало да прояви по-голяма предпазливост, докато ти е давал инструкции. Но дори и това ми се струва недостатъчно, за да предизвика подобна авария.

Тиан започна да преравя спомените си от този отвратителен ден. Струваше й се, че има и нещо друго, ала не можеше да определи какво точно. Дали в крайна сметка тя не бе сбъркалата, осъждайки хиляди на смърт?

— По-късно ще го погледна — тръсна глава непознатата. — Загубата на Първия клан трябва да е била съкрушителна за Витис и сериозен удар за останалите кланове, макар между тях да цари съревнование. Боя се, че не предстоят добри неща. Той взе ли амплимета?

— Не. Витис каза, че кристалът бил или покварен от мен, или от дверта. Мисля, че се страхуваше да го използва.

— Поне тук е демонстрирал разумност — каза възрастната жена, свивайки крайчетата на устните си. — И какво стана после?

— Витис каза, че им предстояло да завземат свят и поведе конструктите по склона на планината.

Матахът отново седна и се замисли.

— Над нас надвисва гибел, а само аз съм тук, за да я спра. Още преди планината да се разтърси, усетих набраздяването на полето. Опитах се да не му обръщам внимание. И бях толкова близо. Бях поела на път.

Последва мълчание. Ниш беше този, който зададе въпроса.

— Къде си отивала?

— Бях поела към Кладенеца.

— Към кладенеца? — повтори механикът.

— Кладенецът на живота и прераждането. Кладенецът на съдбата. Отивах към Кладенеца на ехото.

— Възнамерявала си се да се самоубиеш? — презрително каза Ниш. — Колко нищожно!

В яростната бързина, с която възрастната жена се изправи, нямаше и следа от старост.

— Как смееш да ми налагаш изкривените си ценности, проточовеко? Ние с теб дори не сме от един и същи вид.

Ниш се отдръпна назад.

Тиан неволно потръпна, защото беше много студено. Матахът допря длан до стъклото, което се плъзна обратно, за да затвори процепа.

— Уви, сега не мога да отида. Нито мога да бъда на три места едновременно. — Тя започна да обхожда полусферичната стая. — Как се озова тук?