Искрено ваш Шурик [bg]

Хората, млади и стари, започнаха да прибират листовете и делово да се разотиват. Вадим го нямаше сред тях. Красивата жена с черната риза приветливо му кимна отдалеч и каза:

— Остани, ще ми помогнеш да разтребим.

И той остана. Премести столовете, където му посочи тя, една част изнесе в коридора, избута подиума в ъгъла, а когато свърши, тя го настани до паянтова маса и му подаде чаша чай.

— Как е Дмитрий Иванович? — попита.

Шурик се почуди малко и измуча нещо неразбираемо.

— Ти си Игор, нали?

— Александър съм — насили се да отговори той.

— Аз пък бях сигурна, че си Игор, синът на Дмитрий Иванович — засмя се тя. — Откъде се взе тогава?

— Ами аз случайно… Търсех Полинковски… — избъбри Шурик и целият пламна в малиново. От очите му само дето не капеха сълзи. „Сигурно си мисли, че съм дошъл да гледам голата моделка…“

Жената се смееше. Устните й подскачаха, над горната се разтегляше и свиваше тъмна ивичка малки косъмчета, тесните й очи се бяха събрали в цепнатинки. Шурик беше готов да умре.

После тя спря да се смее, остави чашата на масата, отиде при него, хвана го за раменете и със силните си ръце го притисна до себе си:

— Ах, ти, глупаче…

И през грубата вълнена материя на якето й той усети коравината на нейното едро зърно, опряно до рамото му, а после почувства бездънната и тъмна дълбочина на тялото й. И една съвсем лека, едва доловима котешка миризма…

Най-странното е, че Шурик никога повече в живота си не видя Полинковски. Оттогава нататък той нито веднъж не дойде на курса. Вероятно в сценария на живота на Шурик се бе оказал абсолютно служебна фигура, лишена от самостоятелна ценност. Веднъж, много години по-късно, когато си спомни за този екстравагантен случай, Матилда Павловна каза на Шурик: