Искрено ваш Шурик [bg]

И Шурик час и половина размишлява какво нещо е женската красота, и не обърна никакво внимание на изтънчените съображения на лектора за второстепенните персонажи в романите на Лев Николаевич — чешитът лектор винаги намираше начин да се отдалечи колкото може повече от училищната програма, за да навлезе в каменоломните на спорното литературознание…

Този път нямаше кого да изпращат до вкъщи и двамата с Полинковски се разходиха от „Моховая“ чак до Белоруската гара. Шурик почти не говореше, все още смутен от небрежния отзив на Полинковски за прелестната Лиля. Виж, Полинковски, като отърсваше от време на време снежинките от къдриците си, се опитваше да реши чрез Шурик свой собствен проблем: още не можел да реши кое е по-правилно — дали да кандидатства в Полиграфическия, където преподавал баща му, или в университета, а може би щяло да е най-добре да зареже и двете идеи и да подаде документи за Геолого-проучвателния… Край Белоруската гара Шурик покани Полинковски на гости и те свърнаха към „Бутирски вал“. Когато минаваха покрай железопътния мост над полуизоставен коловоз, Полинковски се сети, че по този път, през моста, може да се стигне до ателието на баща му, и предложи на Шурик да видят ателието. Но Шурик бързаше за вкъщи и се уговориха за следващия ден. Полинковски му написа на листче адреса, помотаха се в двора и отидоха у Шурик. Елизавета Ивановна им сложи да вечерят, после те отидоха в стаята на Шурик да слушат музика, която той имаше записана в огромни количества на кафяви магнетофонни ленти. Полинковски изпуши една вносна цигара и си тръгна.

През останалата част от вечерта Шурик се измъчва, не смеейки да се обади на Лиля. Имаше записан телефона й, но още нито веднъж не я бе търсил, нещата не бяха отишли по-далеч от коректни изпращания до входа на стара сграда на малката уличка „Чисти“.

На другия ден, в понеделник, Лиля не му излизаше от главата, но той не смееше да й се обади, макар че телефонният й номер току изплуваше в паметта му и се натрапваше… До вечерта така се изтормози, че се сети за снощната покана на Полинковски и вече по здрач излезе — да се разходи, както каза на майка си.

Вече беше изгубил листчето с адреса, но го беше запомнил, състоеше се само от тройки.

Оказа се, че тези ателиета не са чак толкова близо след моста, той доста дълго търси описаната от Вадим сграда с големи прозорци. Най-сетне намери сградата, а после и номера на търсеното ателие и потропа на открехнатата врата. Влезе — и се вцепени. На нисък подиум точно пред него седеше съвършено гола жена. Някои женски части не се виждаха, но гърдите — бяло-розови, със синкави жилчици, с всичките им смайващи подробности, грееха като прожектор. Около жената се бяха разположили двайсетина художници.

— Вратата! Затворете тази врата! Духа! — подвикна на Шурик ядосан женски глас. — Защо закъснявате? Сядайте и започвайте да работите.

Красива жена с черна мъжка риза и лъскав черен перчем, надвиснал над очите й, махна неопределено зад себе си. Той се подчини на жеста й и седна на долното стъпало на подвижна стълба в отдалечения ъгъл на помещението. Всички рисуваха, моливите им грубо дращеха по листовете. Шурик се видя в чудо. Досещаше се, че някъде тук е новият му познат Вадик, но не можеше да откъсне очи от едрото кафяво зърно, насочено към него като показалец. Шурик се уплаши, че голата жена ще вдигне глава и ще разбере какво става с него. А с него ставаше… Той разбираше, че трябва да си тръгне. Но не можеше да си тръгне. Посегна към купчинката сивкава хартия на пода и се скри от всички зад един лист. Присъствието му тук беше почти престъпно, той очакваше всеки момент да го разкрият и изгонят. Но не можеше да помръдне от мястото си. Устата му ту пресъхваше, ту се напълваше с много течна слюнка и той трескаво, като на зъболекарски стол, я преглъщаше. При това си представяше как отива при седналата жена, вдига я от подиума и прокарва ръка там, където сянката беше особено гъста… Целият този сладък кошмар се проточи, както се стори на Шурик, безкрайно дълго. Най-сетне жената модел стана, облече червено-жълт бархетен пеньоар и се оказа не твърде млада късокрака жена с дебели хамстерски бузи, напълно лишена от вълшебство — като коя да е от бившите му съседки от комуналното жилище. Това май беше най-поразителното… Дали то означаваше, че всяка от жените с бархетни пеньоари, които ходеха до общата кухня с обгорелите си чайници, е носела под пеньоара си също такива могъщи зърна на гърдите и същите привлекателни гънки и сенки…