Заразата [bg]
- Автор: Торо Гильермо Дель, Хоган Чак
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Студио Арт Лайн
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заразата [bg]». Краткое содержание книги:
Те винаги са били тук. Вампирите. Гнездят и се хранят. Скрити е тъмнината. Дебнещи. От хилядолетия. Но сега правилата на древен договор са престъпени и балансът е нарушен. Настъпва техният час. След седмица целият Манхатън ще бъде завладян.След три месеца САЩ. След шест месеца — целият свят.
„Първата част от трилогия, изплетена с омагьосваща интрига. Наистина незабравима история, от която не може да се откъснеш, след като прочетеш първата страница.“ Клайв Къслър
„Дръжте лекарствата си за сърце наблизо: ЗАРАЗАТА може да ви завладее — достатъчно страховита е, за да убива. Обичам я.“ Грегъри Макгуайър
„Дел Торо и Хоган са създали вкусно призрачна страховита история, която буквално ще накара космите по врата ви да настръхнат. ЗАРАЗАТА е мястото, където Брам Стокър среща Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Просто не е възможно да се направи по-добре.“ Нелсън Демил
„Кръв и апокалипсис, смесени в една ужасяваща история, която е сякаш изтръгната от горещите заглавия на пресата. Невероятно живописна, със страхотен ритъм. ЗАРАЗАТА едновременно те завладява и ужасява. Нямам търпение да видя къде ще ни отведат Дел Торо и Хоган.“ Джеймс Ролинс
„На всеки няколко десетилетия вампирският жанр започва да залязва и страхът от Неживите умира в нас. Но точно тогава се появява Ричард Матисън или Стивън Кинг и… статутът на вампирите се възстановява. Този път сред съживителите са Гийермо дел Торо и Чък Хоган с техния нов ужасяващ роман ЗАРАЗАТА, достоен наследник на АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА и СЕЙЛЪМС ЛОТ.“ Дан Симънс
Изключи бутона за вибрация и остави мобилния до кутията с подлучени палачинки. Друг да му мисли.
— Хлапето, дето ми го продаде това — каза на Зак. — Обажда се да ме подразни.
Зак нагъваше поредната кнедла.
— Не мога да повярвам, че имаш билети за Янките и Ред Сокс утре.
— Знам. Добри места при това. До трета база. Бръкнах в колежанския ти фонд за да ги взема, но ей, не се притеснявай — с твоите умения едва ще изкласиш до горния курс.
— Тате.
— Все едно, знаеш колко ме е яд да пъхам и един зелен долар в джоба на Щайнбренер1. Това си е направо предателство.
— Уу, Ред Сокс, давай, Янки!
— Първо ме уби, а сега ме дразниш, така ли?
— Помислих, че като фен на Ред Сокс трябва да си свикнал.
— Това беше…!
Еф награби сина си, ръцете му зашариха по гръдния му кош, където най го беше гъдел и момчето се запревива от смях. Зак укрепваше, в движенията му вече имаше истинска сила. Същото момче, което летеше из стаята, кацнало на раменете му. Закари имаше косата на майка си, песъчливо русия ѝ цвят (оригиналния, като когато се срещнаха за първи път), както и мекотата ѝ. И все пак, за негово удивление и радост, Еф разпознаваше собствените си единайсетгодишни длани, странно провиснали от китките на сина му. Същите широки кокалести длани, които не искаха нищо друго, освен да жулят бейзболната ръкавица, длани, които мразеха уроците по пиано, които не можеха да дочакат, за да сграбчат здраво света на големите. Странно беше да вижда отново тези детски ръце. Вярна беше приказката, че децата ни идват, за да ни заместят. Закари бе като едно съвършено човешко творение. В гените му бе изписано всичко, което бяха някога Еф и Кели един за друг — всичките им надежди, мечти и потенциал. Навярно затова двамата толкова се стараеха, всеки по своя противоречив начин, да направят възможно най-доброто за него. Дотолкова, че мисълта Зак да отрасне под влиянието на интимния приятел на Кели — „готин“ тип, „добро“ момче, но толкова праволинеен, че направо незабележим — държеше Еф буден нощем. Искаше предизвикателства за сина си, искаше вдъхновение, величие! Битката за попечителство над личността на Зак беше предрешена, но не и битката за духа на Зак — за самата му душа.
Мобилният на Еф отново завибрира, залази рачешката по масата също като тракащите ченета, които чичовците му имаха навика да му подаряват на Коледа. Оживялата джаджа прекъсна боричкането им. Еф пусна Зак, мъчейки се да надвие импулса да погледне дисплея. Ставаше нещо. Иначе подобни повиквания нямаше да стигат до него. Извънреден случай. Заразен пътник.
Еф си наложи да не вдигне телефона. Друг някой трябваше да се оправя. Това бе неговият уикенд със Зак. Който в този момент го гледаше.
— Спокойно — каза му Еф и остави отново мобилния на масата, включен на гласова поща. — Всичко е уредено. Никаква работа за този уикенд.
Зак кимна. Скочи от дивана и намери геймпада си.
— Искаш ли още?
— Не знам. Кога стигаме до частта, когато малкият тип Марио почва да търкаля варелите към маймуната?
— Тате.
— Просто ми е по-комфортно, когато италиански стереотипчета обикалят и нагъват гъби за точки.
— Да бе. И колко мили трябваше да газиш в снега всеки ден, за да стигнеш до училище?
— Това беше…!
Еф отново му скочи, но момчето този път беше готово. Стегна здраво лактите си и отби атаката му към ребрата. Тъй че Еф бързо смени стратегията, докопа свръхчувствителното му на гъдел ахилесово сухожилие, борейки се с петите на Зак, докато се пазеше да не го изритат в лицето. Момчето се молеше за милост, когато мобилният му завибрира отново.
Този път Еф скочи ядосан, вече разбрал, че работата му, призванието му, тази нощ ще го откъсне от сина му. Погледна идентификационния номер на търсещия го: този път номерът беше с префикса на Атланта. Много лоша новина. Еф затвори очи и притисна бръмчащия телефон до челото си, докато умът му се проясни.
— Съжалявам, Зи — каза на Зак. — Само да видя какво става.
Занесе телефона в преходния кухненски бокс и отговори.
— Ефраим? Тук е Еверет Барнс.
Д-р Еверет Барнс. Директорът на ЦКБ.
Беше с гръб към Зак. Знаеше, че момчето го наблюдава и не можеше да понесе да го погледне.
— Да, Еверет. Какво има?
— Току-що ми се обадиха от Вашингтон. Екипът ти тръгнал ли е вече към летището?
— Ами, сър, всъщност…
— Видя ли го по телевизията?
1
Щайнбренер — Известен състезател по бейзбол от отбора на „Янките“ — Б.пр.