Артур и отмъщението на Малтазар

— Ако някой нападне теб, ще те защитя по същия начин — хитро отговаря детето.

— Много мило, скъпи, но в случая ти си освободил една свирепа гадинка! — майката е толкова убедителна, колкото когато ти казват, че няма да боли, преди да ти изтръгнат зъб.

— Пчелата? Свирепа гадинка?! Мамо! — засяга се Артур от подобно несериозно изказване.

— Да, свирепа е! Защото може да те нарани повече от лъв или носорог! Едно нищожно ужилване и край на приключенията ти! — наставлява сина си жената, която поне веднъж не е далеч от истината.

Артур обаче не го е страх. Макар и малък, той вече знае, че най-опасното същество е човекът. Ужасното двуного печели всички конкурси в това отношение именно от момента, в който се е изправило на два крака. И най-свирепото животно не може да му стъпи на малкия пръст. Не се е чуло и видяло някое животно да одере свой събрат, за да си направи палто например. Както и да е, Артур разбира тревогата на майка си, която се страхува за своето малко. Всъщност е полезно да виждаш майка си да се притеснява. Така се чувстваш по-силен.

— Не се притеснявай, мамо, ще внимавам — казва й Артур. — Знаеш ли, аз съм доста известен сред минимоите. Посрещат ме с отворени обятия. Мислят, че съм бъдещият им крал.

Майка му само се усмихва.

— Знам, че още съм само едно малко момче, но когато съм там, се чувствам толкова силен, почти непобедим! — признава той на майка си, която го гледа любвеобилно. — Мисля, че Селения ме прави толкова силен. Тя е толкова умна и красива. Никога не се отказва от целта си, толкова е смела! — погледът на Артур е зареян някъде, тялото му се е отпуснало. Това са знаци, при които една майка не може да се заблуди.

— Дали случайно не си малко влюбен в нея? — пита го мило тя.

— Мамо! Тя е много по-възрастна от мен! Тя е на хиляда години! — бунтува се Артур.

— Така ли? — пита майка му, вече объркана в сметките. Трябва й таблица за преобръщане на мерните единици.

— Странна работа — тук съм висок метър и десет и се чувствам малък, а когато съм там, съм два милиметра и се чувствам много голям! — честно обяснява Артур.

На майка му й е все по-трудно да проследи мисълта му, липсват й доста параметри.

— Толкова голям, че не се страхувам от никого и от нищо. Дори и от Малтазар! — увлича се детето, преди да осъзнае, че е изрекло забранената дума, всяваща ужас. Трите срички, прокудени завинаги от Голямата книга на минимоите. Осем букви, които носят нещастие на мига, щом ги произнесеш.

— Опа! — Артур вече съжалява за грешката си.

Но злата прокоба влиза, без да чука. Срещу светлината изниква странен силует, едно лице, изкривено от болка. Това можеше да е Малтазар, но всъщност е просто Арман. Нарамил е раница, а лицето му е все така подпухнало, като картоф, който сме забравили във фурната.

— Събирайте си багажа, тръгваме си тази вечер! — разпорежда бащата.

И Артур, и майка му са много изненадани.

— Нали щяхме да си ходим утре? — изрича Артур, обхванат от паника.

— Да, но в последния момент настъпи промяна! Така или иначе, сега пътищата няма да са толкова натоварени, освен това няма да ни е горещо.