Раково отделение

Сега, когато Сибгатов остана сам, той се разголи до кръста, клекна в неудобно положение над легенчето близо до леглото и остана така, стараейки се да не мърда, защото всяко движение му причиняваше пареща болка, която се появяваше и при най-лекото докосване; дори постоянният допир на бельото бе нетърпим. Той никога не бе виждал как изглежда раната му отзад, макар понякога да я опипваше с пръсти. По-миналата година го внесоха на носилка в тази клиника, защото не можеше да става и да се движи; тогава го гледаха много лекари, но през цялото време го лекува Людмила Афанасиевна. За четири месеца болката напълно изчезна! Той ходеше свободно, навеждаше се и от нищо не се оплакваше. Когато го изписваха, целуна ръка на Людмила Афанасиевна, а тя само го предупреди: «Бъди внимателен, Шариф! Не скачай и пази да не се удариш на това място!» Но Сибгатов не можа да си намери подходяща работа и се принуди да се върне на предишната като експедитор. Как можеше при това положение да не скача от каросериите на земята и да не помага на товарачите и шофьорите? Всичко вървеше нормално до деня, когато някакво буре се търколи от камиона и удари Шараф точно по злополучното място. Раната скоро гнояса и оттогава Сибгатов остана като прикован към раковия диспансер.

С чувство на натрапчива досада Зоя седна зад масичката и се зае още веднъж да провери дали е изпълнила всички предписани процедури, повтаряйки с писалката онези думи, чиито букви заради отвратителната хартия се бяха превърнали в мастилени петна. Беше безполезно да пише рапорт. А и това не бе в характера й. Трябваше да се справи сама, но тъкмо с Нела не й се удаваше. Нямаше нищо лошо в това да се поспи. Когато санитарката бе жена на място, и самата Зоя би поспала няколко часа, но сега се налагаше да бодърства.

Тя разглеждаше тетрадката си, но долови, че някакъв мъж се приближи и седна до нея. Вдигна глава и видя, че това е Костоглотов, огромен, с невчесани, отдавна сплъстени коси; големите му ръце почти не можеха да влязат в страничните джобове на горната част на болничната пижама.

— Отдавна трябваше да спите — с обвинителен тон се обърна към него Зоя. — Докога ще се разхождате?

— Добър вечер, Зойче — изрече Костоглотов, стараейки се гласът му да прозвучи колкото се може по-меко.

— Лека нощ — поправи го усмихната тя. — Добър вечер беше, когато ви измервах температурата.

— Не ме укорявайте. Тогава изпълнявахте служебните си задължения, а сега аз съм ви на гости.

— Така ли? — попита изненадана Зоя, без предварително да се замисли, че клепачите й се затварят и отварят бързо или че гледа с прекалено широко отворени очи. — Защо мислите, че приемам гости?

— Защото по време на нощните дежурства винаги зубрехте, а сега не виждам учебници на масичката. Взехте ли последния изпит?

— Наблюдателен сте. Взех го.