Раково отделение

Чу се как Пашка отиде до леглото си и се върна.

— Такааа… Стереометрията на Кисельов… милата… Същата е… Ако правата е успоредна на някоя друга права, разположена в същата равнина, то това означава, че е успоредна и на самата равнина… По дяволите! Това е книжка, Дьомка! Ето така трябва да пишат всички! Тъничка е, а колко неща е побрала!

— Година и половина я изучават.

— И аз съм я изучавал. И всичко знаех!

— Кога?

— Сега ще ти кажа. Също беше в девети клас, втората половина… Значи през тридесет и седма, и осма. Странно ми е, че я държа в ръцете си. Най-много обичах геометрията.

— А след това?

— Какво?

— След училището.

— Постъпих в Геофизическия.

— Къде?

— В Ленинград.

— После?

— Завърших първи курс, а през септември тридесет и девета излезе указ да се постъпва в армията след навършени осемнадесет години и прибраха и мен.

— После?

— Не знаеш ли какво стана? Войната.

— Офицер ли бяхте?

— Не, сержант.

— А защо?

— Защото, ако всички бяха станали генерали, нямаше да има кой да спечели войната… Така… Ако равнината преминава през права, успоредна на друга равнина, то правата, която я пресича… Слушай, Дьомка! Искаш ли всеки ден да се занимаваме със стереометрията? О, как ще напреднеш! Искаш ли?

— Искам.

(Само това оставаше! Всеки ден до ухото му!)

— Ще ти предавам уроци и ще те изпитвам.

— Съгласен.

— Иначе наистина времето тук ще бъде загубено. Още сега ще започнем. Да започнем от тези три аксиоми. Имай предвид, че те са доста прости, но след това ще ги намираш във всяка теорема и трябва да ги знаеш. Ето първата: ако двете крайни точки на правата лежат на равнината, то и която и да е точка на правата лежи в нея. В какво се крие смисълът? Да приемем, че учебникът е равнина, а моливът — правата. Така… Сега се опитай да разположиш…

Започнаха да повтарят дефинициите за аксиомите, но Павел Николаевич твърдо бе решил да мълчи, обърнал им демонстративно гръб. Накрая замълчаха и се разотидоха. След двойната доза приспивателно заспа най-после и Азовкин. Но почти веднага след това започна да кашля узбекът аксакал, към който Павел Николаевич бе обърнат с лице. И лампите бяха угасени, а той, проклетникът, не преставаше; толкова противно кашляше — дълго и с хрипове, сякаш след миг щеше безнадеждно да се задави.

Павел Николаевич се обърна с гръб и към него. Свали кърпата от лицето си, но все пак около него не цареше истинска тъмнина: влизаше светлина от коридора, където се чуваше шум от стъпки на хора, които блъскаха железните плювалници и някакви кофи.

Сънят не идваше. Подутината потискаше Русанов. А толкова щастлив и полезен бе животът, преди да стигне края на пропастта — тази клиника. Изпитваше жал към себе си. Сълзите бяха готови да потекат по лицето му.