Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— За теб съм полковник Дръмънд, сестро.
— Тъй ли? — В погледа й пролича изненада, след това недоверие. — Чакай малко… веднъж вече ме излъга. Защо да ти вярвам сега?
Отворих портфейла и извадих военното си удостоверение, което според устава бях подновил само преди седмица, за да отразява новото ми звание и което е по-важно, новата ми заплата. Оставих я да го проучи на воля и следях как изражението й се променя от скептично към вкиснато.
Пъхнах удостоверението обратно в портфейла. Тран каза:
— Чух те да казваш на онази жена по телефона, че си юрист. Аз… армейски юрист в ЦРУ?
— Не съм се молил за това назначение.
— Странна работа.
— Така си е. — Разбира се, по-високото звание дава право на безцеремонност, затова отсякох, без да си губя времето: — Майор, разполагате с три секунди. Какво става тук?
— Казах ти.
— Кажи ми пак. Разрешавам да промениш историята.
— Защо да я променям?
— Чудесно. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против, когато си тръгна с куфарчето на Даниълс.
— Напротив, ще имам.
— Аха.
Тя се навъси.
— Нека да напомня, полковник, че Клифърд Даниълс беше служител на Пентагона. Съдържанието на куфарчето може да се окаже военна собственост. Моя отговорност и дълг е да се погрижа за него.
— Не, съдържанието е собственост на правителството. Върховният съд отдавна реши този въпрос.
— За какво говориш?
— „Голямото куче срещу Малкото куче“. Знаменит прецедент. Изненадан съм, че не си го чувала. — Тя ме гледаше с такова недоумение, че й предложих кратко техническо резюме на казуса: — Когато голямо куче препикава дърво, малкото си подвива опашката.
Тя не намери това за забавно. Леко присви очи и заяви:
— Аз съм полицейски служител, а ти не. Куфарчето потегля с мен.
— Извън казармения портал не си полицай, майоре. Тук си най-обикновена жена, облечена не по устава.
Тя се изкашля.
— Заяждаш се.
— Сама си го изпроси.
Тя ме изгледа строго.
— Не оставяй тоя цивилен костюм да те командва, полковник. Все пак си армейски офицер. Не би било много умно да пренебрегнеш дълга си.
— Какво означава това?
— Помисли си.
Подпрях задник на парапета и се замислих. Макар лицето на Тран да изразяваше други чувства, усещах, че здравата са я притиснали да прибере онова куфарче. Вероятно също като мен не знаеше причината и пак също като мен можеше само да предполага, че става дума за нещо важно; аз обаче подозирах обратното.
— Ще сметна, че не съм чул последното — казах аз.
— Смятай каквото си искаш.
— Имаш ли основания да предполагаш, че Клиф Даниълс е разполагал със секретни или компрометиращи материали?
— Откъде да знам?
— Това не е верният отговор, майоре.
Тя се поколеба, може би се изкушаваше да ми тегли една майна, но вместо това предложи:
— Полковник, хайде да сме малко по-дружелюбни. Става ли?
— Ти не се държа дружелюбно.
— Осъзнавам го. И беше голяма грешка от моя страна. — Тя се усмихна сърдечно. — Хей, истинската жена умее да си признава. — Протегна ръка. — Извинявам се. Хайде да започнем отначало.
— И сегашният момент ми харесва — отвърнах аз, като се преструвах, че не забелязвам протегнатата ръка.
— На мен пък… не ми харесва. Сигурна съм, че можем да се споразумеем. Само недей да се надуваш. Не си падам по високомерни мъже.
— А по какво си падаш?
— По каквото би трябвало да си падаш и ти. Дълг, чест… обществото, което сме се клели да защитаваме.
— Сериозно?
Тя се разсмя. Аз също.
Интересна жена беше. Разбира се, винаги е голяма грешка да подценяваш противника. Личеше си, че Биан Тран е необикновена личност — самоуверена, твърда, решителна, а като отрицателни качества бих добавил лукава, нахална, безсрамна и леко цинична. Под бронята от студен разум и войнишка твърдост долавях присъствието на жена, надарена със страст, потисната спонтанност и независима мотивация — качества, които всяка умна жена в армията държи под контрол или изобщо се отървава от тях, ако иска успешна кариера.
Беше малко странно. От тази азиатка с екзотична външност се очакваше да прояви маниерите на древната си родина, да бъде непроницаема, разсъдлива, покорна спрямо мъжете и прочие глупости, които Западът обикновено свързва с източните жени. Именно затова в огромната претопяваща пещ на Америка стереотипите са тъй опасни; те ограничават твоето възприятие, оформят твоето мислене и поведение. А обектът на този стереотип може да ти го върне тъпкано.
Така или иначе, моментът изглеждаше подходящ, за да сложим картите на масата.