Преждата на покварата
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преждата на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Водачката изсумтя на Кайку да продължат напред и момичето я послуша. Те тръгнаха през полянката и когато доближиха първата статуя, момичето почувства как по гърба й пролазват тръпки. Тя изобразяваше приклекнала фигура с гротескно деформирани черти, чудовищно изпъкнала уста и полузатворени очи. Ръцете й почиваха на коленете и макар че природните стихии бяха изгладили детайлите до неузнаваемост, погледът й беше празен, бездушен и смразяващ, а авторитетът, който излъчваше, бе неоспорим. Кайку изведнъж се почувства страшно крехка и незначителна пред страховития взор на този отдавна забравен бог.
Останалите скулптури бяха не по-малко плашещи. Седнали или приведени, с подути кореми и странни лица, някои подобни на животни, а други — на зловещи човешки карикатури. Те стояха безмълвни и застинали на върха на хълма и се взираха в дърветата наоколо, изпълнявайки някаква незнайна и неразбираема мисия.
Девойката се поколеба за миг, после постави ръка на коляното на едната от фигурите. Камъкът беше студен и неприятен. Каквато и сила да бе имало това място в миналото, тя определено не се бе изгубила напълно. То излъчваше нещо сакрално и свръхестествено, като далечен отглас от отдавна забравен спомен. Освен че нямаше никакви дървета, тук липсваха и каквито и да е животни. Кайку се зачуди дали това място не беше обитавано от духове, подобно на непроходимите лесове и затънтените кътчета в Сарамир. Доколкото бе успяла да разбере по време на презморското си пътешествие, ткиуратците не бяха особено набожни хора, ала тези статуи бяха недвусмислено доказателство, че поне в миналото в тази страна бяха съществували религиозни култове. Тежестта на столетията изведнъж се стовари върху нея като тежка мантия.
Изведнъж момичето почувства, че водачката й е застанала до нея, и отлепи ръка от статуята. Даде си сметка, че е забравила причината, поради която бе дошла тук. Беше очевидно, че шпионинът още не се бе появил. Трябваше да се срещнат в полунощ на този ден — навярно просто бяха подранили.
— Нека погледнем и от другата страна на хълма — предложи тя повече на себе си, отколкото на водача. Възрастната жена я изгледа неразбиращо. Кайку посочи с ръка, за да илюстрира думите си и спътничката й кимна, вирвайки брадичка по характерния за обитателите на Окхамба начин.
В този миг една дебела стрела изсвистя и се заби в гърлото й. От грозната рана изригна гейзер кръв, а ткиуратката се строполи на земята.
Кайку остана вцепенена за няколко секунди — долната й челюст увисна, а съзнанието й отказваше да възприеме случилото се. Раменете и скулите й бяха осеяни с капки кръв.
Втората стрела я извади от унеса й. Девойката чу свистенето й — идваше отдясно, от дърветата, и летеше право към гръдния й кош.
Нейната кана изведнъж лумна, събуждайки се за живот. Светът се превърна в сияещи златисти нишки, в триизмерна плетеница от блеснали влакънца. Пулсиращите възли, които представляваха статуите на Айтх Птхакатх, я гледаха мрачно и напрегнато, оживели в света на Чаросплетието.
Кайку вдигна ръка и въздухът пред нея внезапно се сгъсти. Стрелата се спря на половин метър пред сърцето й, застина неподвижно и падна на земята.
Разумът най-накрая догони инстинктите и реакциите й и тя си пое трескаво дъх. Адреналинът й се покачваше стремително. Едва си спомни как да овладее своята кана, преди тя да се развихри на воля. Ами ако непознатият враг имаше пушка вместо стрела и първо бе уцелил нея, а не водачката й? Дали тогава Кайку щеше да е достатъчно бърза, за да го предотврати?
Девойката побягна. Друга стрела изхвръкна от гората, ала доста далеч от нея. Младата жена се препъна — ботушът й се хлъзна в почвата и тя падна на едно коляно, при което единият й крачол се оплеска с кал. Кайку изруга и се изправи. Ирисите й бяха помръкнали до тъмночервено и тя се взря в разкъсаните от движението на стрелата нишки. После — след като вече бе определила грубо местоположението на нападателя си — отново хукна да бяга, търсейки някакво убежище. Тъкмо се притаи зад един от каменните идоли, когато стрелата рикошира в обсидиановата му повърхност.
„Открий ги. Открий ги къде са“, каза един глас в съзнанието й. Искаше й се да се свие на кълбо под тежестта на свирепия взор на идола, да се скрие от зловещия му интерес, който бе концентрирала върху себе си с раздвижването на Чаросплетието, ала се насили да насочи вниманието си в друга посока. Това бяха древни същества, несъмнено разгневени от обстоятелството, че поклонниците им са ги изоставили, но едва ли можеха да я наранят. Девойката се зае да проверява нишките, наострила сетивата си за най-дребните неща, които можеха да издадат местоположението на незнайния й враг — изпуснато дихание, потрепване на едва забележимо мускулче или учестен пулс. А той определено се движеше наоколо — тя усещаше вибрациите в Чаросплетието, предизвикани от присъствието му. Кайку се понесе след тях като хрътка, надушила заек.