Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 10 11 12 13 14 15 16 17 18 ... 84
Перейти на страницу:

— Стойте! — викна Джон, след като успокои коня си, все още потръпващ от безпокойство. — Има ли някой?

Едно странно пламъче проблесна в черните и зли очи на малката индианка щом видя мустанга да преминава, но устните й не отрониха ни дума.

— Хей, Джон, разбираш ли нещо? — попита Хари.

— Засега, не, безпокои ме само раздразнението на коня ми.

— И нашите никак не са спокойни, и са по-склонни да побегнат, отколкото да се придвижат напред. — каза Джордж. — Но няма да си идем преди да открием притежателя на този мустанг, оседлан по мексикански. Предпазливостта в прерията никога не е достатъчна…

Ужасен вик прекъсна думите му, вик, който идваше от дъното на ореховата горичка.

— Помощ!… Помощ!…

После изтрещяха два изстрела, ако се съдеше по слабия пукот — от пистолет.

— Напред, другари! — викна Джон. — Там убиват някого!… Ах, индиански кучета!

Силно пришпорени, трите коня потеглиха в галоп покрай горичката и спряха пред един пенлив поток, цвилейки уплашено.

Посред водата, затънал до кръста, един висок, слаб мъж се бореше отчаяно с една черна мечка, която изглежда го беше нападнала, докато е утолявал жаждата си.

Черните мечки, или както индианците ги наричат барибал или мусква, не са така страшни както мечката гризли, сиреч сивата мечка, която по жестокост е на първо място сред себеподобните си, но са еднакво опасни, особено когато са гладни, и макар да се хранят с желъди, мед и насекоми, не се отказват от човешкото месо. Впрочем, това са зверове, които никой не би желал да срещне на пътя си: дълги са два метра, понякога и повече, със съвсем черна козина, лъскава като плюш. Надарени с изключителна сила, те сграбчват ловеца и пречупват ребрата и гръбначния му стълб без всякакво усилие. При нужда си служат и с ужасните си зъби и нокти, които могат да причиняват дълбоки, неизлечими рани.

Мъжът, който беше нападнат, бе хвърлил вече ненужните му пистолети и отчаяно се защитаваше с дългия си нож мачете, като раздаваше удари във всички посоки. Той отстъпваше пред непрекъснато настъпващия, огромен противник, който изправен на задните си крака, се опитваше да го сграбчи. Положението на мъжа беше крайно опасно: дъното на потока бе покрито с камъни и едно негово подхлъзване означаваше смърт.

Съветникът и двамата трапери нададоха три силни викове, за да привлекат вниманието на мечката. Тя беше тъй настървена срещу нещастника, който бе стрелял в нея и вероятно беше я само ранил, че дори не бе забелязала пристигането на тримата ездачи. Но като чу тройния вик, мечката обърна глава, разтвори уста и показа зъбите си, С пъргавина, която никой не би могъл да предположи, че се крие в това едро туловище, тя скочи на брега и се затича с безрасъдна смелост срещу новите противници, надавайки грозен рев. Изглежда бе взела на прицел големия кон на съветника, защото първо нападна него. Но Джон не беше човек, когото могат да изненадат; той дори не наруши стойката си върху коня — важно качество за каубоя, наведе карабината си, която стискаше в дясната си ръка, стреля в зиналата уста на звяра и го принуди да нагълта едновременно оловото, джепането, пламъка и дима. С изпотрошени челюсти и уста пълна с кръв, мечката застана за миг объркана и това я погуби, защото двамата трапери, макар че трябваше да обуздават конете си, стреляха едновременно. Гърмежите им бяха последвани от страхотен рев, който за миг заглуши шумоленето на водите на потока, после, все така изправена на задните си крака тя отстъпи няколко крачки, разтърси обезобразената си глава и рухна на земята, като се изпъна цялата. Почти откъснатите й челюсти, за миг се разтвориха със странно скърцане, тя потръпна, забълва обилно кръв и накрая се вцепени.

— Свърши! — викна Хари, който беше най-близо. — Що за дявол беше това чудовище? Убивал съм и други мечки, но никога не съм срещал толкова свирепа.

— Слизайте от конете! — изкомандува Джон.

Завързаха конете и се отправиха към потока. Непознатият, който замалко не бе послужил за закуска на мечката, вече беше стъпил на брега.

Както казахме, беше висок, слаб мъж, нито стар, нито млад, макар по челото си да имаше дълбоки бръчки, още як в краката и надарен наглед с голяма физическа сила. Макар да носеше живописния костюм на мексиканските златотърсачи, които похабяват живота си да търсят непрестанно златни жилки, човек мъчно би предугадил към коя раса принадлежеше. На главата си носеше кръгла шапка от бобър с дълъг косъм, стигаща до раменете му, куртка от син памучен плат, пристегната в кръст с кожен колан от лопатар и разноцветни шнурове; панталоните му от нещавена кожа, наречени тШазаеахз, влизаха в индиански, изписани гамаши, които пазят краката от тръни. И все пак, цялата му особа беше много съмнителна. Човек би казал, че принадлежи повече към чистата индианска раса, отколкото към метистката, защото кожата му беше тъмна, със силни червеникави отенъци, косите му бяха дълги, гарвановочерни и сплъстени, носът орлов, скулите изпъкнали, а очите издължени, като у монголската раса, и малко гуреливи. Имаше рядка брада и неоскубани вежди, за разлика от повечето индианци.

1 ... 10 11 12 13 14 15 16 17 18 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)