Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— … ли ви е?
Уилсън примигна.
— Какво?
Жената пред него, момиче по-скоро, го питаше нещо.
— Просто попитах дали ви е за пръв път.
Направи опит да се фокусира, да погледне покрай аурата или през нея, но това нямаше как да стане, разбира се. Въпреки това разбра, че е младо момиче, на дванайсет или тринайсет, с червеникава коса, къса. С раница на гърба. Зелени обици, които се появиха за миг на фокус.
— Кое да ми е за пръв път?
— Да летите.
Въпросът беше толкова наивен, толкова встрани от собствените му мисли, че той едва не се разсмя.
— Не — каза той. — И преди ми се е случвало.
Момичето кимна замислено, а после попита:
— Страшно ли е? Не съм летяла досега.
— Сериозно?
Погледна часовника си. 5:48… 5:45… 5:43.
— На земята е много по-опасно — каза той. — Самолетите имат сериозни системи за сигурност.
Опашката се придвижи с няколко стъпки напред и Уилсън видя, че момичето пристъпва тромаво, помага си с бастунче и провлачва левия си крак.
— Май сте били на ски.
Тих, горчив смях.
— Никога не съм карала ски.
Уилсън си помисли, че момичето ще каже още нещо, но мигът отмина в мълчание. А после опашката помръдна още крачка напред и момичето заедно с нея. Нямаше гипс. Само бастунчето. „Значи е нещо вродено.“
— Ами вие?
В първия момент Уилсън не разбра какво го пита. После си спомни за обездвижената си ръка.
— О, това ли имате предвид? Ами да, бях в… Килингтън.
Зърна смутената усмивка на момичето иззад вълните на нагънатото огледало. След пет-шест минути това момиче вече нямаше да е между живите. Както и повечето присъстващи.
Не му беше трудно да си го представи — кръвта и изпочупените стъкла, разкъсани и димящи трупове по мраморния под. Оцелелите залитат през отломките, оглушали, кървящи, зашеметени от посттравматичен шок. И тишината — като при автомобилна катастрофа. Пълна тишина, поне в първите няколко секунди. А после тишината щеше да отстъпи пред воя на осъзнаването. Първо единични викове, които да запълнят вакуума, накрая всичко щеше да се слее в един проточен колективен писък. Потискайки импулса да си погледне часовника, Уилсън сведе глава към момичето и каза:
— Извинете?
Тя се обърна и вдигна поглед към него.
— Бихте ли ми запазили мястото?
— Ами добре — каза тя. — Разбира се.
— Няма да се бавя. — Постара се да вложи доза смущение в гласа си.
— Не се притеснявайте.
— Благодаря.
С гримаса, която трябваше да мине за усмивка, Уилсън тръгна към павилиона за вестници, оставяйки зад гърба си опашката, момичето и куфарите си. Впрегна цялата си воля да не поглежда през рамо и да върви със спокойна стъпка към тоалетните. Идеше му да хукне презглава.
Въпреки това продължи бавно напред.
Слезе с ескалатора, потен и останал без дъх, до багажния сектор на долното ниво. Погледна часовника си, но не различи почти нищо. 2:40? 2:10? 39 секунди? Можеше само да гадае.
Ускори крачка и мина през пасажа към изхода, напусна сградата и пресече пътното платно към платения паркинг. „Петнайсети ред.“
Джипа го нямаше там. Стомахът на Уилсън направи задно салто, паника стегна болезнено гърдите му. Бяха го прецакали.
Оглеждаше се трескаво — но нямаше къде да отиде, — оглеждаше се и чакаше светът да избухне, когато чу клаксон, обърна се и видя джипа един ред по-назад. А в джипа седеше Бо, смееше се и му махаше с ръка. Уилсън хукна между паркираните коли, отвори вратата и се метна на седалката до Бо.
Автомобилът вече потегляше, когато Уилсън си даде сметка, че не са сами. На задната седалка имаше някакъв тип, който приличаше на арабин — по-възрастен мъж, когото не беше виждал преди. И който се усмихваше. И кимаше одобрително.
Същото правеше и Бободжон — усмихваше се, кимаше и караше бързо към изхода, с картата за паркинга в скута и готови дребни банкноти. Въпреки това времето летеше. До будката на изхода беше спряло БМВ, а жената зад волана ровеше в чантата си и мърмореше извинения. Така че те си седяха в джипа и чакаха терминалът да избухне, чакаха да се възцари пълен хаос, докато тази алтава кучка си търси платинената кредитна карта.
Мъжът на задната седалка се наведе напред с пакет цигари в ръка. Уилсън си взе цигара, после и запалката, като правеше и невъзможното да прикрие треперенето на ръката си.
Издуха облак дим към предното стъкло и примижа към часовника си. 1:12… 1:08… 1:04.
Жената все така ровеше в чантата си.
Идеше му да я убие. Идеше му да изкрещи. Идеше му да я убие и да крещи.