Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе как се чувстваше на отбивката на пътя с устните на Коуди на сантиметър от нейните.
Бе инженер, а не романтичка, напомни си, докато стоеше на високата платформа и разгъваше един чертеж. Охладителната система. През следващите няколко дни това щеше да отнеме доста от времето и енергията й. Нямаше нито времето, нито настроението да седи и да се чуди какво би било да целуне Коуди Джонсън.
Горещо. Горещо и вълнуващо. Никоя жена не би могла да погледне тази уста и да не види какви поражения би могла да нанесе тя на нервната й система. Нейната вече бе раздрънкана, и то без никакъв контакт. Той сигурно го знаеше. Мъже като него винаги знаеха какъв ефект имат върху жените. Едва ли можеха да бъдат обвинявани за това, ала можеха — и трябваше — да бъдат избягвани.
Отново изруга и нави чертежа на руло. Нямаше да мисли за него и какво би станало, ако вместо не бе казала да. Или ако не бе казала нищо, а се бе оставила да я води инстинктът, а не разумът.
Трябваше да се мисли за асансьорите. Не след дълго трябваше да бъдат вкарани. Бе работила много с друг инженер върху дизайна. Това, което сега бе на хартия, скоро щеше се превърне в реалност, да се издига и спуска по стените с блестящите си стъкла.
Някои мъже могат да правят това — да карат сърцето ти да се издига и спуска, да карат пулса ти да гърми, макар че не може да го чуе друг освен теб. Колкото и да се опитваш, колкото и да се преструваш, че това не се случвало, вътре в себе си ще се стрелкаш нагоре-надолу толкова силно, че рано или късно ще се пребиеш. Колкото и да си опитен с калкулатора, никога няма да успееш да изчислиш чудатостите на системата.
Да го вземат дяволите. Да го вземат дяволите, задето направи тази крачка отвъд чертата и я накара да се чувства уязвима. Абра не можеше да забрави как ръката й лежеше върху неговата, как очите му я гледаха, когато лицето му беше съвсем близко. Затова сега щеше да се чуди. Вината за това бе негова. Щеше да е добре да го запомни.
Погледна надолу и го видя на първия етаж. Говореше с Чарли Грей и сочеше към задната стена, където склонът на планината се сливаше със сградата… Или сградата се сливаше с планината. Големи стъкла щяха да оформят покрива, извити стъкла щяха да очертаят линията от скалата към купола. Тя вече бе решила, че това щеше да е непрактично, но й бе казано, че нейната работа не е да го одобрява, а да го направи.
Чарли поклати глава на нещо, което Грей му каза, и леко повиши глас, достатъчно, за да се чуе раздразнението в тона му, ала недостатъчно, за да се разберат думите. Стана й приятно.
Нека се дразни, реши Абра. Нека се върне на изток и да се дразни там, където няма да й се пречка.
Тръгна надолу по временните стълби. Трябваше да провери докъде бе стигнал здравният клуб и изкопните работи за първата серия бунгала. Докато успяваха да презастъпват работите, всичко щеше да е наред. Тим би трябвало да е там и да следи графика. Тя размърда рамене. Бе по-добре, че го нямаше, че бе оставил отговорността на нея. Той дразнеше хората, като се появяваше на строежа със скъпите си костюми.
В момента, в който поглеждаше часовника си, чу над главата си вик. Имаше достатъчно време да види как металната плоча пада върху нея, преди две ръце да я сграбчат за кръста и да я издърпат настрани.
Плочата се стовари на сантиметри от краката й, сред гръм и облак прах. С каска или не, ако се бе озовала под нея, сега щеше да е на път към болницата.
— Добре ли си? Хей! — Ръцете бяха още около кръста й, но сега Абра бе обърната и притисната към едно силно мъжко тяло. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере кой я държи.
— Да. — Ала гласът й не бе стабилен. Ръцете й също. — Добре съм. Пусни ме…
— Кой, по дяволите, е виновен за това? — извика Коуди, все още притиснал тялото й към себе си. Сега разбираше какво значи да му стане лошо от страх. Бе действал инстинктивно, но в момента, в който плочата падна, без да я нарани, започна да му се повдига. Представяше си я как лежи, обляна в кръв.
Двама мъже, пребледнели като платно, вече тичаха надолу по стълбите.
— Изплъзна ни се. Боже, госпожице Уилсън, добре ли сте? На пода имаше един акумулатор, аз се спънах в него и плочата просто полетя.
— Не ме удари. — Тя се опита да се отдръпне от Коуди, не й стигна силата.
— Качете се горе и се погрижете тези подове и платформи да са чисти. При първата следваща проява на небрежност ще има уволнения.
— Да, сър.
Чукането, което бе замряло, започна отново, отначало колебливо, после по-енергично.
— Виж какво, много съм добре. — Трябваше да бъде, дори ако дланите й бяха потни. — И мога да се оправям с работниците.