Идеята за равенство сред българите

Тази навиковост беше ужасна в гражданския живот. Примерно не разбираха, защо трябва да има нови, модерни локомотиви, с по-голяма теглова мощ и с по-голяма скорост. Смятаха това, както се изразяваха тогава, за „изгъзица“ на буржоазията, която непрекъснато се чуди какво да прави. С много голямо удивление се посрещаше фактът, че самолетите всяка година увеличаваха средно със 100 км/ч скоростта си и от друга страна увеличаваха подемната си възможност годишно със стотина килограма. Тази навиковост се изразяваше и в един особен манталитет: че видите ли, фактически развитието е постигнало своите цели, това е вече една осъществена цивилизация и няма какво да се прави отвъд това, което е станало. Това се считаше като нереално и непотребно. Това е един свят, който вече е възприел принципите на модерния живот, асимилирал ги е, реализирал ги е материално в собственото си битие: ето ви училища, ето ви болници, ето ви фармация. Отвъд тази преграда няма какво повече да се търси.

Около този манталитет, който е много сериозна пречка в българския обществен живот, не са ставали разговори и той не е бил подлаган на критика. В епохата съществуваше една голяма аудитория в т.нар. читалища, които вече нямаха нищо общо с възрожденската институция. След Първата световна война те са вече място за политическите организации, за тяхното прикрито съществуване и чисто политически борби. Пред тази огромна по същество аудитория шествуваха т.нар. сказчици, които изнасяха някакъв вид беседи с просветен характер. В тези сказчици имаше непрекъснато една много актуална тема, примерно в такива сказки се разглеждаха проблеми като книгата на Шпенглер „Залезът на запада“ или Айнщайн, „Теория на относителността“. Или каквото и да било, което има някакви признаци за модерност. Големият проблем е, че в тези сказки най-безотговорно се нападаха и оплюваха всички модерни тенденции, като в българина се лелееше идеята за пълната и вечната победа на традиционното, не само в областта на изкуството, а в областта на живота, на бита. Удобното на тези т.нар. сказки беше следното: те никога не се документираха, не се излагаха писмено. За тях в съвременността буквално няма и следи, освен промъкнали се във вестниците случайни съобщения, че д-р Асен Златаров е нападнал книгата на Шпенглер в Стара Загора в една бурна сказка и я е опровергал. Или че Димитър Михалчев е поставил под съмнение теорията на относителността… Тази псевдо-традиционна общност има самомнение, че е успяла да постигне границите на културата, на историческото ставане; една част от т.нар. интелигенция имаше задача да ласкае това убеждение. В тези т.нар. лекции, беседи, обезателно и непременно се ласкаеше слушателят, като се заявяваше, че народът знае най-добре, че той е, който ще реши, че Западът глупее…