Идеята за равенство сред българите

С определена упоритост се остава в рамките на определено техническо ниво и само вътре в него са допустими изменения и развитие, разбира се, вече по имитация на европейските механизми. Ето до каква степен се отива в туй отношение: бях в едно село на Черни Осъм, Орешак, и гледам на едно място — бичкиджийница, един трион реже автоматично една дъска на две. Понеже наоколо всичко е запазено — тепавици, валявици и пр. стари съоръжения, казвам на майстора: „Е, все пак тук с електричеството е друго.“ Той вика: „Електричество ли? Ела да ти покажа.“ И като слизаме в подземието, виждам саморъчно направена турбина, на която майсторът се е подписал: 1917 г., Петър Иванов, Габрово. В Благоевград намерих един ковач, който като се счупил коляновият вал на един форд, казал: аз ще го изкова, и го изковал. Видях и форда, и коляновия вал. Пуснат е около 1950 г., и като бях там около 60-та, още работеше. След това ходих в София в жп завода, да видя как правят колянови валове — правят ги с парни чукове и с изчисления. Т.е. целият този заварен технически материал е можел да бъде изведен на още една и още една степен, едва ли не в конкуренция със съвременността. Но това има своята граница. Нашите агрономи през 30-те години са успели скромно да увеличат производството на жито от 120 на 250 кг., сега прочетох, че тази година добивите ще бъдат около 270. Значи, представете си, че за последните 50 г. прогресът е 20 кг/дк. Със заявлението, че 2 млн дка са поливни площи. Това е модел на изключително затруднено развитие.

За да бъде запазено неразвитието като начин на живот въпреки модерните тенденции, то бива представено като „традиция“. Това е една традиция, която не е изяснена, не е анализирана и която главно се явява като навиковост. Просто един социален навик. Тази навикова среда, псевдо-традиционна, тя в ония години има и съзнанието за това, че навикът е основното при нея. И не търси други обяснения. Специално след Балканската и след Първата световна война този навик е обществен, той тържествува, за него се правят декларации навсякъде и във всичко. Върху навиците, тъй като тази навиковост е станала принцип на живот, много се говореше и се разсъждаваше, разбира се, не в рационален и в културен аспект. От човека в тази епоха се изискваше изключително, ако не и единствено, да си създаде здрави навици. Индивидът беше ценен главно по това, какви навици има. В училищата и навсякъде се проповядваха навици и из гимназиите летеше едно вихрено слово: „навикът е втора природа“. Трябва да кажа, че в това виждане навикът не само беше втора природа, а целта на тази втора природа беше да измести първата. Направо тази втора, навикова природа беше в жестока война с естествено възникващия социален човек.

Тази навиковост имаше много дълбоки сетнини във всички области на живота. Тя продължава и днес, макар по-воалирано, да действува. Неразвитието като част от навика в тази система се изразява в това (ще се обърнем пак към просветната система като най-показателна): в 30-те и 40-те години, дори и в 50-те, в българските училища в часовете по география се даваше едно описание на Африка такава, каквато е била към 1830–1840 г. В българските географски учебници все още имаше разкази за това, как в Южна Африка жената на един пастор вечерта, като иска да въведе децата в спалнята, намира две огромни отровни змии в леглата. Когато след 1956 г. беше вече възможно да дойде и някаква картинна информация отвън, в България бяха удивени от голямото развитие на модерната архитектура в Африка. В географските уроци за Европа: все още се разказваше за прохода Сен Бернар, как санбернарските кучета с бъчонки ром на врата скитат по заснежения сенбернарски проход и спасяват умиращите от замръзване като им предоставят ром за пиене. По това време под Алпите вече са прокарани тунели, по които при тогавашните възможности колите се движат със 110–120 км/ч. Все още беше много актуална картината на Америка, тъй както е нарисувана от Майн Рид и дори 30-те години беше периодът на най-голямото разпространение на Майн Рид в България, тогава се извършиха и най-големите му преводи и някъде след Втората световна война с удивление се разбра, че по Мисисипи не пътуват вече с такива стари параходи с парни котли и че няма скитащи индианци. Това неразвитие го имаше и във физиката. До 1950 г. в българските училища се преподаваше неразложимият атом, даже след Хирошима и Нагазаки.