Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Отпусна се на стола, изчака двете тъмни фигури да се вмъкнат през отвора и чак тогава извика:
— Ако търсите онези двете, много сте закъснели, да ви кажа. Те си събраха багажа и се изнесоха преди часове.
Тих звук откъм мрака, който вероятно гласеше: „К’во, мамка му…“, последван от мек двоен проблясък на очила за нощно виждане, които се обръщат стреснато към Иван заедно с главите на собствениците си.
— Я по-добре включете лампата — продължи Иван високо. — Може и да ме развържете също. — Подскочи на място, уж за нагледна демонстрация, и краката на стола се стовариха с трясък на плочките.
Силуетите тръгнаха напред. Единият посегна да вдигне очилата на главата си и натисна ключа за осветлението, другият изврещя, покри с ръце заслепените си очи и бързо-бързо смъкна на врата си очилата за нощно виждане. Евтин цивилен модел, отбеляза си Иван, примижал на силната светлина. Не че им трябваше нещо по-специално за операция както тази.
Първият тръгна към него. И размахваше зашеметител, установи с досада Иван.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита мъжът.
И двамата бяха мъже. Комарски акцент. Ръстът и телосложението им също изглеждаха местни, макар че комарският фенотип не беше чак толкова еднообразен като бараярския — разнообразил се беше през вековете на междупланетна търговия и транзитно преминаващи инопланетяни, докато Бараяр беше тънал в изолация, откъснат от възлената връзка. Тъмни дрехи, които можеха да минат за спортно облекло.
— Допреди няколко минути бих казал, че съм случаен и несведущ наблюдател. Сега обаче започвам да мисля, че съм някой, когото са взели за вас двамата — дружески обясни Иван. — Няма ли да ме развържете?
— А защо си вързан? — попита другият мъж. Зяпаше го.
— И ме изтезаваха — добави Иван в пристъп на вдъхновение. „Наня, Риш, събудете се!“ — Ужасно беше. И продължи часове.
Вторият продължаваше да го зяпа с подозрение.
— Не виждам следи от изтезания.
— Защото изтезанията бяха психологически.
— По-точно?
— Ами… — Иван се хвана за първото, което му мина през главата: — Съблякоха се голи и после…
Първият каза:
— Не говори с него бе, идиот! Работата се прецака. Давай да огледаме апартамента и да се махаме.
— Хей, ама интересното сега започва. Да ви кажа за кубчетата лед поне?…
— Дали да не вземем него вместо жените?
Зашеметителят потрепна колебливо, после се насочи право към лицето на Иван.
— Ще решим на тръгване. Първо ще го зашеметим.
И ще задават въпросите си по-късно? В някоя гадна дупка, където ИмпСи трудно ще го намери?… По дяволите, Майлс със сигурност би намерил начин да убеди тия двама тъпанари да го развържат. Мда, а в добавка би ги приобщил към каузата си още преди въжетата да са паднали на пода. Пръстът се стегна около спусъка…
Стакатовото жужене на зашеметителния лъч дойде, но не откъм комареца, а откъм тъмния коридор. Два импулса, две попадения в главите — там ефектът беше най-голям, стига да уцелиш. Разстоянието беше малко. Неканените гости се строполиха като чували с цимент.
Иван овладя инстинктивната си реакция да се дръпне.
— Крайно време беше — каза бодро и обърна глава.
Риш влезе в осветения хол, последвана от Наня — по-предпазливо и на пръсти. Не носеха прозрачни нощнички, забеляза с разочарование Иван. И явно не спяха голи, още по-жалко. И двете бяха облечени в прилепнал трикотаж, подходящ за фитнес или разходка в парка. Или за събуждане посред нощ и справяне с неприятни изненади.
— Между другото, ако неволно съм ви навел на мисълта, че не ви вярвам, имам предвид дето разни неканени посетители ви изправят на нокти, сега официално моля за извинение — каза Иван и кимна към двете буци на пода. — Познавате ли ги?
Риш коленичи и ги обърна по гръб. Наня се приближи да ги погледне.
— Не — каза Риш.
— Местни наемни боклуци — добави с отвращение Наня. После лицето й се изопна. — Проследили са ни. Не само до Комар, но и дотук, до апартамента. Риш, какво ще правим?
— Ще следваме плана. — Синята жена се изправи, загледана в двете тела. — Но първо май ще трябва да ги убием.
— Чакайте, чакайте! — каза Иван на крачка от паниката. Жената говореше сериозно, макар и без ентусиазъм. — Тоест, съгласен съм с диагнозата ви за местни наемници. Което означава, че едва ли знаят много. Обаче не мисля, че са убийци… шапкари. Бас държа, че искаха само да ви отвлекат. — След миг добави: — А и не заслужавам ли някаква награда, задето ви спасих от тях? Така де. Целувка би било добре, но предпочитам да ме развържете. По-практично е.