Сделката на капитан Ворпатрил

Тедж коленичи да свали комуникатора от китката му. Беше възголям и старомоден.

— Вземи го, щом искаш, но по-добре не го бъзикай — въздъхна той. Звучеше по-скоро примирен, отколкото възмутен. — Само аз мога да го ползвам, иначе се стапя. А за да ми издадат нов, трябва да попълня куп документи и да давам обяснения. Адска досада. Подозирам, че го правят нарочно.

Риш огледа комуникатора.

— Също военен модел. — Остави го предпазливо на малката масичка при другите му вещи.

Колко факти и детайли трябваше да сочат в една и съща посока, преди човек да приеме, че сочат към истината? „Може би зависи от това каква е цената на грешката ти?“

— Останала ли ни е фаст-пента? — обърна се Тедж към Риш.

Синята жена поклати глава и големите й златни обици блеснаха на светлината.

— Последната използвахме на станция Пол.

— Бих могла да изляза и да потърся… — Тук наркотикът на истината беше забранен за употреба от частни лица, разрешен беше само за правителствените служби. Но като всички забрани несъмнено и тази имаше сериозни течове, помисли си Тедж.

— Толкова късно и сама? Не — отвърна Риш с онзи свой тон, който слагаше край на споровете. Гледаше все по-замислено мъжа на пода. — Е, винаги можем да прибегнем до добрите старомодни изтезания…

— Хей! — възрази Ворпатрил, чиято челюст още се отърсваше от отслабващото въздействие на зашеметителя. — Има го и добрия старомоден начин „дай да попитаме човека учтиво“, за т’ва сетихте ли се изобщо?

— Със сигурност ще се вдигне шум — обърна се Тедж към Риш още преди Ворпатрил да е довършил възражението си. — Особено късно вечер. Знаеш как чуваме сер и сера Палми от съседния апартамент.

— Беднотии без Къща — измърмори Риш. Което си беше грубо, но и обяснимо, защото младоженците от съседния апартамент редовно им пречеха да се наспят. От друга страна, те двете, Тедж и Риш, май също попадаха в графата „без Къща“. Както и в графата на „беднотиите“.

Което я подсети за друга странност. Пленникът им още не се беше развикал за помощ. Опита се да реши дали един истински шапкар, дори в извънредна ситуация като тази, би рискувал да се измъкне, докато в апартамента им нахлува отряд от местната полиция. Ворпатрил не приличаше на страхливец. Но и изглежда не смяташе, че има причина да се страхува от тях, въпреки всички доказателства за противното. Истинска мистерия.

— По-добре да го вържем, преди действието на зашеметителя да е отслабнало съвсем — каза тя. Тялото му вече не се тресеше като преди. — Или да го зашеметим още веднъж.

Ворпатрил не се възпротиви и на връзването. Кожата му беше светла и изглеждаше нежна, затова Тедж отхвърли грапавото найлоново въже, което Риш изрови от чекмеджетата в кухнята, и вместо това извади няколко от меките си шалове, за китките поне. Но не възрази, когато Риш затегна здраво възлите.

— Това ще свърши работа за тази нощ — каза Ворпатрил, докато го връзваха. — Особено ако извадите перата — имате ли пера, между другото, защото ги предпочитам пред онова нещо с кубчетата лед, — но съм длъжен да ви уведомя, че утре заран ще се заформи проблем. На Бараяр, ако не се появя на работа, никой няма да изпадне в паника. Но на Комар е друго. Комар е част от империята вече четирийсет години и по всичко личи, че се адаптира добре, но асимилацията е започнала по най-лошия начин. Мнозина комарци още ни имат зъб. Изчезне ли бараярски войник на Комар, колегите от службата за сигурност реагират бързо и удрят здраво. Което, хм… боя се, че няма да ви хареса, ако ме проследят до вашата врата.