Вале пика (Специални поръчения — 1)
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Балова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вале пика (Специални поръчения — 1)». Краткое содержание книги:
На губернатора на старопрестолния град никак не му е до веселби. В Москва безчинства шайка измамници, направили за смях немалко високопоставени личности. В нахалството си бандитите, които оставят след себе си вместо подпис карта с образа на вале пика, проникват и в двореца на самия губернатор. Никой няма представа от колко души се състои шайката, но очевидно всички са великолепни актьори и майстори на дегизировката, остроумни, лукави, и умеят да се възползват от човешкото лековерие. Няма кой да помогне на изпадналия в безизходица губернатор — освен, разбира се, чиновникът за специални поръчения Ераст Фандорин.
На фона на празненствата в Москва започва ожесточено състезание по ловкост и остроумие между Ераст Фандорин и загадъчния „Вале пика“. Подпомаган от верния японец Маса и новия си помощник, недодялания полицейски куриер Тюлпанов, Фандорин се надлъгва с „Вале пика“ в един нескончаем маскарад, в който се намесват измамени съпрузи, невероятно скъпи източни скъпоценности, оперетни балерини и съвсем истински престъпници и злодеи.
Кой кого ще надхитри? Дали Фандорин е намерил най-сетне достоен противник ще разберем в края на очарователния криминален карнавал, с който ни изненадва този път виртуозът на литературните стилове Борис Акунин.
Какъв мерзавец!
Значи от служба до служба имало разлика. Можело да си агент и с часове да киснеш под дъжда, за да наблюдаваш откъм бодливите храсти втория прозорец на третия етаж вляво, или да се влачиш по улиците подир предадения ти по щафета „обект“, дето нито го знаеш кой е, нито какви ги е свършил.
Можело да си куриер и с изплезен език да препускаш из града със служебната чанта, пълна с бумаги.
А можело и да си временен помощник на негово високоблагородие чиновника за специални поръчения. Анисий трябваше да е в къщата на „Малая Никитская“ към десет часа. Тоест — върви като човек, не тича из тъмните улички, ами се движи спокойно, с достойнство, посред бял ден. Полагаха му се и пари за файтон, така че можеше да не губи цял час, а да пристига за работа като важен господин. Е, нищо няма да му стане, ако повърви и пеш, пък някоя и друга спестена копейка все ще да му е от полза.
Вратата му отваряше слугата японец Маса, с когото Анисий вече добре се познаваше. Маса се покланяше и казваше: „Добуро Тюри-сан“, което значеше: „Добро утро, господин Тюлпанов“.
Японецът са затрудняваше да произнася дългите руски думи, да не говорим за буквата „л“, затова „Тюлпанов“ при него се бе превърнало в „Тюри“. Анисий обаче не се сърдеше на Фандориновия камериер и отношенията помежду им бяха станали напълно приятелски, едва ли не заговорнически.
Най-напред Маса съобщаваше за „положението“ — така Анисий наричаше атмосферата в къщата. Ако японецът казваше: „Чихо“, значи всичко беше тихо и кротко, прекрасната графиня Ади се е събудила в добро настроение, тананика си и си гука с Ераст Петрович. Щеше да гледа Тюлпанов разсеяно, но благосклонно. Тогава той смело можеше да влезе в гостната, Маса щеше да му поднесе кафе и кифличка, господин надворният съветник щеше да разговаря с него весело и шеговито, а любимата нефритова броеница щеше да потраква закачливо и енергично в пръстите му.
Ако ли обаче Маса прошепнеше: „Сюмно“, значи Анисий трябваше на пръсти да се шмугне в кабинета и тутакси да се залови за работа, защото в къщата вилнее буря. Ади отново е ридала и е викала, че се отегчава, че Ераст Петрович я погубил, че я съблазнил, че я отмъкнал от мъжа й — най-достойния и благороден човек на света. „Така се отмъква жена като теб“ — мислеше си Анисий, плахо се вслушваше в гръмовния екот и прелистваше вестниците.
Сега това му беше сутрешната задача — да проучва московската преса. Приятно занимание: шумолиш с миришещите на мастило страници, четеш градски клюки и разглеждаш съблазнителните рекламни обяви. На масата са наредени подострени моливи — сини за обикновените бележки, червени за по-специалните. Не, наистина сега животът на Анисий беше съвсем различен.
Между другото, заплатата на тази златна служба беше двойна в сравнение с предишната, пък и получи повишение. Ераст Петрович драсна до управлението два реда и Тюлпанов тутакси стана кандидат за перспективна длъжност. Освободеше ли се място, трябваше да издържи един нищо и никакъв изпит и готово — бил куриер, става чиновник, господин колежки регистратор.
А всичко започна ето как.
Онзи незабравим ден, когато Анисий видя бялата гълъбица, двамата с надворния съветник поеха от къщата на губернатора право към нотариалната кантора, която бе регистрирала акта за покупка с подигравателния подпис.
Уви, зад вратата с месингова табелка „Иван Карлович МЬОБИУС“ нямаше никого. Титулярната съветничка Капустина, притежателката на къщата, отвори заключената врата със собствения си ключ и даде показания, че преди две седмици господин Мьобиус наел първия етаж и предплатил за един месец. Бил сериозен, почтен човек, пуснал обява за кантората си на най-видно място във всички вестници. От вчера не бил идвал, та и тя била изненадана.
Фандорин слушаше, кимаше, от време на време задаваше кратки въпроси. Нареди на Анисий да запише как е изглеждал изчезналият нотариус. „Обикновен на ръст — старателно скърцаше с молива си Тюлпанов, — мустаци, остра брадичка. Русоляв. С пенсне. Непрекъснато потрива ръце и се подсмива. Любезен. На дясната буза има голяма кафява брадавица. Наглед е поне четиридесетгодишен. С кожени галоши. Сиво палто с черна шал-яка“.
— Няма нужда да пишете за г-галошите и палтото — каза надворният съветник, след като надникна в драсканиците на Анисий. — Само как изглежда.
Вътре намериха най-обикновена кантора: в приемната — бюро, открехната огнеупорна каса, рафтове с папки. Всичките празни, само корици, а в сейфа върху едната желязна полица, на най-лично място — карта, вале пика. Ераст Петрович я взе, разгледа я през лупата си и я хвърли на пода. После обясни на Анисий: