Вале пика (Специални поръчения — 1)
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Балова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вале пика (Специални поръчения — 1)». Краткое содержание книги:
На губернатора на старопрестолния град никак не му е до веселби. В Москва безчинства шайка измамници, направили за смях немалко високопоставени личности. В нахалството си бандитите, които оставят след себе си вместо подпис карта с образа на вале пика, проникват и в двореца на самия губернатор. Никой няма представа от колко души се състои шайката, но очевидно всички са великолепни актьори и майстори на дегизировката, остроумни, лукави, и умеят да се възползват от човешкото лековерие. Няма кой да помогне на изпадналия в безизходица губернатор — освен, разбира се, чиновникът за специални поръчения Ераст Фандорин.
На фона на празненствата в Москва започва ожесточено състезание по ловкост и остроумие между Ераст Фандорин и загадъчния „Вале пика“. Подпомаган от верния японец Маса и новия си помощник, недодялания полицейски куриер Тюлпанов, Фандорин се надлъгва с „Вале пика“ в един нескончаем маскарад, в който се намесват измамени съпрузи, невероятно скъпи източни скъпоценности, оперетни балерини и съвсем истински престъпници и злодеи.
Кой кого ще надхитри? Дали Фандорин е намерил най-сетне достоен противник ще разберем в края на очарователния криминален карнавал, с който ни изненадва този път виртуозът на литературните стилове Борис Акунин.
Не го изпусна.
По онова време житието-битието на корнета взе да мухлясва. Втора година вече полкът им стоеше в губернския град Смоленск и всички възможности за прилагане на талантите бяха изчерпани. Когото можа, обра на карти; колкото можа да вземе на заем, отдавна го взе; жената на полковника, макар от все сърце да обичаше Митенка, не даваше кой знае колко пари, пък и му беше додеяла със своята ревност. А не щеш ли, стана беля и със служебни суми: корнет Савин бе изпратен на конския панаир в Торжок, ама се увлече и попиля повече от допустимото.
Изобщо трябваше да избира от няколкото злини: или да го осъдят, или да забегне, или да се ожени за пъпчивата щерка на търговеца Почечуев. Първата, разбира се, отпадаше и кадърният младеж започна сериозно да се колебае между втората и третата. Точно тогава съдбата му подаде асо коз, с което обречената игра спокойно можеше да бъде спечелена. Почина леля му, помешчица от Вятка, и завеща на любимия си племенник своето имение. Някога, още като юнкер, Митенка бе прекарал при нея един неимоверно отегчителен месец и от нямане какво да прави се бе поупражнявал в житейската наука. После дори не помисли повече за бабата, но ето че тя не бе забравила кроткия мил малчуган. Загърбила останалите племенници и племеннички и в завещанието споменала само него. На Митя не се падна кой знае каква латифундия: само някакви си десет хиляди декара, и то в затънтена губерния, където уважаващия себе си човек не би останал и седмица.
Как щеше да постъпи някой обикновен посредствен младеж, ако бе извадил подобен късмет? Ами продава лелиното наследство, връща дължимото на полка и част от заемите и продължава нещастникът да си живее като преди.
Че как другояче, ще попитате. Ей ви задача. Имате имение, което струва най-много двайсет и пет, е, да са трийсет хиляди. А дължите петдесет. И най-вече до гуша ви е дошло да си броите копейките, искате да се порадвате на живота: собствена карета, най-добрите хотели, всичко да е като вечен празник и не да ви издържа дебела полковнишка жена, а вие да си намерите някоя кукличка — цвете с нежен поглед, тънка снага и кръшен смях.
„Стига съм се носил като треска в реката на живота — рече си Митенка, — крайно време е да хвана съдбата за лебедовата шия.“ И точно тогава психологическата наука си каза тежката дума.
Той прекара в затънтената губерния не седмица и не две, а цели три месеца. Обиколи съседите си и успя да се хареса на всеки по съответния начин. С майора в оставка, борсук и грубиян, пи ром и ходи на лов за мечки (колко страх бра тогава!). С вдовицата на колежкия съветник — домакиня и къщовница, вари сладко от райски ябълки и си записа в бележника съветите за опрасването. С околийския дворянски предводител — недоизучил се паж, обмени светски клюки. С мировия съдия ходи оттатък реката до циганския табор.
Представи се чудесно: вече го знаеха и като наше момче, и като печен столичанин, и като сериозен младеж, широка душа, „нов човек“, ревностен радетел за традициите, а и като сериозен кандидат-годеник (в две семейства, които изобщо не се познаваха).
Когато сметна, че почвата е вече добре наторена, за два дни свърши цялата работа.
Дори днес, след толкова години, макар вече да имаше какво да си припомни и с какво да се гордее, Момус с удоволствие се връщаше към спомена за своята първа истинска „операция“. Особено към случката с Еврипид Калистратович Канделаки, който бе известен сред местните помешчици като невероятен скъперник и кавгаджия. Е, Митенка можеше да мине и без Канделаки, но понеже беше млад и по природа авантюрист, го привличаха костеливите орехи.
Скъперникът грък беше някогашен акцизен чиновник. На такъв можеш да се харесаш само ако го накараш да си мисли, че ще се облажи за твоя сметка.
Яхнал запенен от препускането кон, юначният корнет пристигна при съседа си пламнал, просълзен, разтреперан. И от вратата приплака:
— Еврипид Калистратович, спасете ме! Единствен вие можете да ми помогнете! Само на вас разчитам! Викат ме в полка при военния заместник-прокурор! Дължа им пари! Двайсет и две хиляди!
От полка наистина се бе получило писмо във връзка с паричните прегрешения. Търпението на Савиновите началници се бе изчерпало, не можеха да го чакат повече да се прибере от отпуска. Митя извади писмото с полковия печат и още някакъв документ.