Внимавай в картинката
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Внимавай в картинката». Краткое содержание книги:
— Но разбира се, че си, мила моя. Просто не си го спомняш. — Пръстите му се плъзнаха надолу по извивката на шията й. — Аз ще ти помогна.
— Престани. — Тя го плесна и се дръпна назад.
— Боли ли те още главата?
— Малко. — Зад очите й досадното главоболие не спираше. Но със сигурност нямаше да й попречи да свърши каквото трябва.
— Докторката каза, че можеш да останеш в леглото днес.
— Докторката е идиотка. Добре съм. — И невероятно раздразнена, че той споменава д-р Апс, докато е в хоризонтално положение с Медоу.
— В лошо настроение си. — Той поклати глава тъжно, сякаш наистина познаваше настроенията й, докато всъщност си нямаше и най-малката идея. — Трябва да останеш в леглото днес.
— Не съм в лошо настроение. Виждаш ли? — Тя се усмихна, като през цялото време скърцаше със зъби.
Той също й се усмихна — самото въплъщение на чара, спокойствието… и съблазънта.
— Ще ти позволя да станеш при едно положение: обещай ми, че ако ти се завие свят или ти прилошее, ще ми кажеш веднага.
— Все едно те интересува. — Май наистина беше в лошо настроение.
Той докосна с устни челото й.
— Какво искаш?
— Искам те отново при мен. Искам пак да сме заедно като в Майорка. Искам романтиката, разговорите, страстта…
Сега беше моментът да каже: „Това никога не се е случвало“. Както и: „Кажи ми защо съм ти тук“.
Но и за това щеше да дойде време. По-късно. Когато бедрото й не беше заклещено между неговите.
— Не си спомням.
— Тогава ще направя така, че да се случи отново. Може да отидем на плажа и да се срещнем случайно…
— Срещнали сме се случайно?
— Съдбата ни беше сватовница. Бях изтощен от преговорите за тази къща и страшно изнервен от безкрайните административни глупости. Бях изгубил посока в живота, бях забравил какво е удоволствие. Облегнах се на един камък и се загледах в морето…
Слънцето огряваше обърнатото му нагоре лице. Вълните се разбиваха в краката му, а Средиземно море излъчваше соления си аромат, докато из въздуха се носеше лек мирис на лавандула. Моментът беше съвършен, сапфир в буйния поток на времето… но необичаен копнеж извикваше меланхолия в душата му. Цял живот се бе наслаждавал на усамотението, на миговете, откраднати от динамичния и убийствен бизнес — сключване на сделки, преобразяване на складове в модни апартаменти, строеж на луксозни бутикови хотели върху запуснати терени.
Но днес не се чувстваше усамотен. Чувстваше се самотен. Непоносимо самотен.
С крайчеца на окото си улови ивица цвят. Обърна се и видя жена. Беше висока и с лъскава като нова медна монета коса…
— Не съм висока. Само един и седемдесет съм — прекъсна го тя.
Девлин сложи пръст на устните й и поклати укорително глава.
— Кройката на лятната ти рокля те правеше висока, а дългите ти, спокойни крачки ме караха да мисля само за едно нещо…
— Да, обзалагам се, че знам какво е.
Той знаеше, че това е жената, която му бе отредила Съдбата.
— Е, щях да загубя облога — поклати глава тя.
Държеше сандалите си в една ръка. Подритваше пясъка, докато вървеше, вперила поглед в хоризонта, където синьото небе се сливаше със синьото море. Изражението й бе отнесено и замечтано. Той си помисли, че тя изглежда също толкова самотна, колкото се чувстваше самият той, и когато пристъпи напред, очите й изразиха слисване, после станаха предпазливи, а най-накрая… топли. Без да каже и дума, непознатата го прегърна, целуна го и от този момент всичко се промени.
— Еха — прошепна Медоу. Добър беше. Знаеше, че всичко това е измишльотина, но докато плетеше историята си, той я въвличаше в нея и тя почти му повярва. Почти я изживя заедно с него.
— Може би не си ме спомняш, но тялото ти познава моето. Тялото ти копнее за насладата, която мога да му доставя. — Гласът му звучеше като черно кадифе — мек, плътен, съблазнителен. Ръката му обгърна китката й и се плъзна под широкия ръкав към вътрешната сгъвка на лакътя. Палецът му помилва нежната кожа. — Не са ни нужни топли бели пясъци и средиземноморски бризове. Не ни трябват палмови дървета и лодки със стъклени дъна. Нуждаем се само един от друг… и светът ще отплава от нас.