Сити

— Наистина ли? — повдигна тя вежди. — И какво ви накара да дойдете в „Декер“?

— Трябваше ми работа. А Джейми беше достатъчно добър, за да ме представи. Защо ме взеха, не съм много сигурен.

— Добър приятел ли сте с Джейми?

— Да. Много добри приятели сме. Познаваме се от десет години.

И тук разговорът ни приключи. Тя се обърна към телефона си и го вдигна. Не бях сигурен дали не бях изтърсил нещо, дето не е за казване.

В този момент звънна и моят телефон.

Две последователни прозвънявания. Външна линия. Странно. Не си спомнях да съм давал някому служебния си номер.

Вдигнах слушалката.

— „Декер“ — казах в опит да имитирам сбитата интонация, която се разнасяше около мен цял ден.

— Мога ли да говоря с Мартин Белдекос? — запита ме женски глас.

Не бях чувал за такъв. Огледах се. Почти всички вече се бяха разотишли, с изключение на Рикардо, Педро и Изабел. Тя беше съсредоточена в собствения си телефонен разговор, а Рикардо и Педро бяха прекалено далеч, за да ги питам.

— Е, няма го в момента — отвърнах. — Мога ли да му предам съобщение утре?

— Да, обажда се помощник на Доналд Уинтърс, от канадската Обединена банка в Насау. Искам да изпратя факс на господин Белдекос. Можете ли да ми дадете неговия номер на факса?

— Задръжте секунда — казах. На няколко крачки от мен имаше факс апарат. Отскочих до него, проверих номера и го дадох на жената. Тя ми благодари и затвори.

Изрових вътрешния телефонен указател и потърсих Белдекос Мартин. 6417. Това беше вътрешният ми номер! Не беше чудно, че обаждането бе дошло при мен. Той явно беше предишният обитател на бюрото ми.

Факс апаратът зад мен оживя.

Отидох до него и взех листа с факса, след което пак се върнах на бюрото си. Беше адресиран до Мартин Белдекос в „Декер Уорд“ върху бланка за факс на филиала в Насау на Обединена канадска банка. Съобщението беше кратко и просто.