Сити

— О, да. Би трябвало да можем да го използваме навсякъде. Определено в Бразилия. Щом приключим сделката с Рио, ще разговарям със Сао Пауло и Салвадор. Но този модел би трябвало да проработи навсякъде в Латинска Америка. Ще имаме нужда от подкрепата на Международния валутен фонд за всяка сделка, но те определено смятат, че това е добро приложение за фондовете им.

— А ще проработи ли в Ромфорд? — обади се Мигел, високият аржентински благородник.

— Слушай, остави Ромфорд на мира! — бурно запротестира един едър млад здравеняк с крещяща вратовръзка и много къса коса. Спомних си, че се казваше Дейв.

— Може би си прав. Това е бита карта.

— Благодаря ти за подсказването, Мигел — каза Рикардо. — В действителност ти ще помогнеш да открием представителния си офис в Есекс. Но ако говорим сериозно, това е най-важната сделка. Щом я приключим, искам всички да търсят още. Сега си ти, Карлос.

Размишленията на Карлос върху възможната сделка със Съединените мексикански щати не можа да ме заинтригува. Очите ми останаха приковани в Изабел. Не беше точно от особено привлекателните. Носът й беше малко по-дълъг от необходимото, устата й — малко по-широчка. Дрехите й не изглеждаха супер: синя късичка пола, кремава блуза, черни обувки; и бухнала около лицето буйна коса. Но тя излъчваше нещо страшно женствено. Може би идваше от гласа й или от начина, по който се държеше. Или пък причината се коренеше в очите й — големи, тъмнокафяви, влажни, наполовина скрити под дълги ресници. Точно в този момент те ме стрелнаха и ме заловиха на местопрестъплението. Ъгълчетата на устата й се свиха отново и аз набързо преместих погледа си върху Карлос.

— Разбра ли всичко, за което стана дума? — попита ме Джейми, когато сбирката приключи.

— Нещичко хванах. Но имам много въпроси. Имам страшно много да уча.

— Като например как да гледаш Изабел и да не ти увисва ченето — ухили се Джейми.

— Толкова ли беше очевидно?

— Не се тревожи, всички сме минали по твоя път. След време привикваш.

— Има нещо в нея. Но не мога да определя точно какво е.

— Тя е адски сексуална, това е. Но не бих й го показвал прекалено отблизо. Хапе.

— Наистина ли? Изглежда ми доста дружелюбна.

— Е, не пипай. Дори и не гледай. Повярвай ми.

Повдигнах рамене и седнах на бюрото му. Никога до този момент не бях виждал отблизо напълно оборудвано борсово бюро, а тези на „Декер“ бяха последна дума на техниката. Джейми ми обясни предназначението на всеки модул. Имаше пет монитора, които осигуряваха новини, цени и анализи в диапазон от различни цветове. Джейми, изглежда, имаше неприятна слабост към розовото. В допълнение към цялата тази машинария имаше телефонна централа с тридесет линии, вентилатор, испанско-английски речник, два тома от Bankers’ Almanac и една малка сребърна топка за ръгби — спомен от едно аржентинско турне. Всичко това беше облепено с лепенки и отрупано с купища хартия.

— И така, сега ще те въведа в основите — каза Джейми, след като ми показа как да извиквам коментара за ръгби срещи по информационната система „Блумбърг“. — Всички момчета от тази половина на квадрата — той посочи — са хора по продажбите. Нашата задача е да говорим с клиентите, да им даваме информация, да откриваме какво искат да правят и после да купуваме и да им продаваме облигации. Онези там пък — той посочи другата половина от квадрата с борсовите бюра — са търговците. Те правят пазари от стотици различни облигации, така че когато някой от клиентите ни иска да купи или продаде нещо, ние питаме някой от търговците за цена. Той ни дава предлаганата и търсената цена. Ние отразяваме това при клиента, който или ще продава на предлаганата цена, или ще купува на търсената цена. На теория разликата между предлаганата и търсената цена трябва да ни осигури печалбата.