Всички селяни от Тети разказваха една и съща история — как Селча Дечани и Морна Алтамори се обичали безразсъдно от най-ранните дни на тяхната младост. Нито родителските заплахи, нито наказанията можели да засенчат смеха им. Но когато Морна навършила седемнайсет, я омъжили за друг — мълчалив специалист по поливно земеделие с безизразен поглед, който работел на удобна държавна служба. Душата на младия Селча Дечани била изтръгната от тялото му. Съсипан и потънал в скръб, той напуснал селото и се установил далеч, край блатата на юг. Скоро времето заличило дори спомена за имената на влюбените. Тогава обаче се намесила Смъртта. Първо мъжът на Морна бил убит от мълния, когато буря го изненадала на полето. Почти година преди този удар скърбящата Морна започнала да чезне в ноктите на непозната болест, която тихо и неотклонно стопявала силите й. След смъртта на мъжа си Морна изпратила знак на Дечани. Той се върнал в Тети, но я заварил мъртва. Въпреки огромната си тъга младежът останал да живее в селото. Съвсем скоро обаче и той бил покосен от болест, за която лекарите нямали име. Хората в Тети твърдяха, че е умрял от разбито сърце.
Свободна съм, но не съвсем.
Вльора се втренчи в думите. Какво означаваха? Обърканите му мисли бяха прекъсвани от дъждовните капки, тракащи колебливо по прозорците като бастун на някой слепец. Комплексният анализ показваше, че писмото често е сгъвано и разгъвано. Всъщност безброй пъти. Кой друг би го боготворял и препрочитал, ако не човекът, до когото е било адресирано?
Мъртвецът. Призракът. Селча Дечани.
Вльора вдигна очи. Зад него се вихреше силен вятър, стенеше леко и удряше стъклата. Разпитващия усети, че е объркан. Имаше усещането, че го наблюдават. Завъртя се на стола и погледна през прозорците към блещукащия север. От планините към града се носеха гъсти черни облаци. Приличаха на разгневени фанатични орди. След миг щяха да затъмнят площада отдолу, анонимните правителствени сгради от гранит, мрачните широки улици, водещи за никъде, и мократа статуя на Ленин, властваща над празните витрини на магазините, пълни с призраците на милиони копнежи, прахоляк и бегли остатъци от надежда. Раздрънкани и безцелни, два стари автомобила пълзяха сред потоците от забързани велосипедисти, които намръщено си проправяха път напред — подгизнали, парцаливи души, скрити под ярките дъждобрани. Пешеходците се влачеха с опърпани дрехи под плакати, заклеймяващи „враговете“ и „предателите“. Евтиното мастило се стичаше от големите печатни букви на тъжни червени и черни ивици. Разпитващия различи една колона с деца, които маршируваха две по две към Двореца на културата или някой от другите монолитни музеи на площада. Минаваха пред хотел „Дажти“ и за момент на Разпитващия му се прииска да беше юни. Мечтаеше да седне в кафенето на тротоара и да си поръча бира и плато вкусни мезета под звуците на танго или „На хубавия син Дунав“, носещи се в уморения вечерен въздух.
