Димитър
- Автор: Блэтти Уильям Питер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Димитър». Краткое содержание книги:
Той се вслуша в тишината и тежестта на нищото.
Сега вече нямаше как да я прекъсне. Тя сама трябваше да го освободи.
— Любимото ядене на Кири е — заговори жаловито Моричани. — Студена бакла с много зехтин, лимонов сок и чесън. Надявах се да й направя довечера…
Вече беше загубил.
— Нищо не обещавам — предупреди я уморено той. — И няма да издам кой съм.
— Разбира се. — Изведнъж гласът й стана мелодичен. — Ако си има работа с мъж, ще се държи различно. През цялото време лъже жените. Това е положението.
Моричани бе наясно, че хората познават съпруга й и се страхуват от него — факт, известен на всички албанци освен на самия него. Колко наивно разсъждаваше мъжът й. Заключен високо в кулата на огнените си идеали, той или беше много добър човек, или просто дете. Искаше хората да бъдат третирани еднакво и да са щастливи! Трябваше да стане монах в някой отдаден на съзерцание орден, мислеше си тя. Да потъне в мълчание, докато прави вкусно сирене.
— Наблюдавай рамото му — заяви накрая тя. — Там е ключът.
— Няма да забравя, Муки.
Вльора използва галения прякор, който й харесваше. Милият тон му костваше усилия. Струваше си — щеше да е свободен поне до следващия тъжен поглед. Тогава щеше да я попита: „Какво има?“, а Моричани да отговори: „Нищо, абсолютно нищо.“
— Не закъснявай — настоя енергично тя.
— Няма.
Вльора затвори с облекчение и благодарност и дочу бегло, че Леда разговаря по телефона. Изведнъж го връхлетя яркият спомен за съня от предната вечер. Първо го бе сполетял хроничният кошмар за едно ужасено дете, изоставено само в непрогледната нощ. После се сети за друг, по-неприятен сън, от който помнеше само откъслечни образи. Руснаци. Хо Ши Мин. Банкет в Тирана. Смърт.
Какво означаваше всичко това?
Нямаше представа.
Погледна докладите пред себе си и ги извади от поставката. Те зашумоляха двусмислено — звук, който понякога, в тишината на зазоряване, кара човек да си мисли, че някой е прошепнал името му. Вльора сложи внимателно документите на бюрото. Чувстваше, че отговорът се крие в тях, макар и често да беше размишлявал над съдържанието им. Знаеше, че ако се вторачиш твърде дълго в червения цвят на дадено нещо, няма да видиш зеления. Нуждаеше се от правилната гледна точка. Най-отгоре на купчината имаше бяла лична карта, изпоцапана и протрита от пипане. Гербът с орела и житния клас беше избледнял и приличаше на безкръвен призрак. Разпитващия я разгъна внимателно и зачете двете колони с данни — бащино и майчино име, местожителство, професия, очи, устни, отличителни белези. Замисленият му поглед се плъзна към снимката, залепена най-долу под лявата колона. Задържания го наблюдаваше с простосърдечно доверие.
Беше издокаран със сако, риза и вратовръзка. Главата и раменете му бяха изпънати в горда и самодоволна стойка, типична за селяните, които позират за такава снимка. Прекалено тясното му сако, закопчано и впито, приличаше на взето под наем за случая. Усмихваше ли се? Да, малко, реши Вльора. Задържания излъчваше трогателна детска невинност. Как би могъл изкуствено да си даде подобен вид? Разпитващия се замисли за „Братя Карамазови“ и предсмъртните думи на малкия Илюша: „Тате, не плачи… а когато умра, ти вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене…“ Понякога този пасаж го караше да плаче. Защо си го спомняше сега? Каква ли асоциация го бе отключила? Той сложи личната карта настрана и продължи да чете мълчаливо. С часове полираше всеки факт и загадка, след което ги обръщаше наопаки и ги оглеждаше на светлината на разума. Въпреки това не достигна до някакво прозрение. Никой прикрит факт не изкрещя тайното си име. Накрая се възцари същата непрогледна мъгла, както в самото начало.
Вльора усети лек полъх на страх.
Остави докладите и се заслуша в успокоителното тропане на дъжда. Може би пък всичко беше наред? Дали безпокойството му не бе въображаемо или сънувано? Зад гърба си той дочу далечен грохот на мълния, отекващ някъде високо в планините на Селча Дечани. Изведнъж се надигна вятър и по прозорците заблъска пороен дъжд. Тайнствени проблясъци заиграха по очилата му. Далечни светкавици, спомен за слънцето. Внезапно вятърът утихна и дъждът спря. Вльора се заслуша и остана неподвижен дълго време, вперил очи в най-долното чекмедже на бюрото. Отвори го и извади отвътре пожълтяла картонена кутия от обувки. Постави я внимателно върху бюрото, сякаш съхраняваше в нея безценна реликва. Кутията беше стегната с дебел гумен ластик. За момент Вльора замислено поглади с палец възела, където ластикът се беше скъсал и бе завързан повторно. Той го свали, вдигна капака на кутията и се загледа в предметите — парче молив, кибрит, протрит кафяв портфейл от евтина напукана кожа, петдесет и седем леки на банкноти и монети, малък оръфан бележник, в който с дребен сбит почерк бяха изброени продажбите на сирене, снимка на жена и лично писмо, написано набързо, но красиво. Това бяха нещата, открити в джобовете на Задържания при залавянето му в Келеза.