Затворникът на рая

— Слушам ви.

— Всъщност не знам как точно да го обясня. Дойде един човек, който питаше за вас.

— Някоя хубава дама? — попита Фермин с престорена шеговитост, която не успя да скрие тревогата, помрачила погледа му.

— Беше господин. Доста грохнал и, да ви кажа право, голям особняк.

— Остави ли някакво име?

Поклатих глава.

— Не, но остави това за вас.

Той свъси вежди. Подадох му книгата, която посетителят бе купил преди няколко часа. Фермин я взе и се вторачи в корицата озадачено.

— Че това не е ли оня Дюма, който държахме в остъкления шкаф на цена от трийсет и пет песети?

Кимнах.

— Отворете на първа страница.

Направи каквото му казах и щом прочете посвещението, изведнъж пребледня като платно и преглътна с мъка. За миг затвори очи, после ме изгледа безмълвно. За пет секунди сякаш бе остарял с пет години.

— Когато излезе оттук, го проследих — рекох аз. — Вече цяла седмица живее на улица „Оспитал“ срещу пансион „Европа“ в една неугледна сграда, където отдават стаи под наем на час. Доколкото можах да разбера, използва фалшиво име; всъщност вашето: Фермин Ромеро де Торес. Научих от един от писарите пред Двореца на Вицекралицата, че е поръчал да му препишат едно писмо, в което споменавал голяма сума пари. Говори ли ви нещо всичко това?

Фермин се свиваше пред очите ми, сякаш всяка дума, която произнасях, бе удар по главата му.

— Даниел, много е важно никога вече да не следите този човек, нито пък да разговаряте с него. Не правете нищо и стойте по-далече. Много е опасен.

— Кой е той, Фермин?

Моят приятел затвори книгата и я скри зад куп кутии на един от рафтовете. Хвърли поглед към предната част на книжарницата и като се увери, че баща ми все още е зает с клиентката и не може да ни чуе, се приближи до мен и заговори съвсем тихо.

— Моля ви, не казвайте за това нито на баща ви, нито на когото и да било.

— Фермин…

— Направете ми тази услуга. В името на нашето приятелство.

— Ама Фермин…

— Моля ви, Даниел. Не тук. Доверете ми се.

Кимнах неохотно и му показах банкнотата от сто песети, с която ми бе платил непознатият. Не беше нужно да му обяснявам откъде се е появила.

— Тези пари са прокълнати, Даниел. Дайте ги за благотворителност или на някой бедняк на улицата. А най-добре ще е да ги изгорите.

Без да каже нищо повече, той си свали работната престилка, навлече износеното си пардесю и нахлупи барета, която върху неговата заострена като кибритена клечка глава приличаше на тиган, нарисуван от Дали.

— Тръгвате ли вече?

— Кажете на баща си, че е изникнало нещо непредвидено. Нали ще ми направите тази услуга?

— Разбира се, но…

— Сега не мога нищо да ви обясня, Даниел.

Той се хвана за стомаха с една ръка, сякаш вътрешностите му се бяха вързали на възел, а с другата започна да жестикулира, като че ли се опитваше да улови във въздуха думи, които не стигаха до устните му.