В пропастта
- Автор: Каултър Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «В пропастта». Краткое содержание книги:
Погледна ме сякаш питаше: „Колко по-честна да бъда?“
Усмихнах й се:
— Какво се случи в Южин?
Сви устни:
— Това ще запазя за себе си, ако не възразяваш.
— Добре. Надявам се паят с месо да се лепне за ребрата ми. Имат нужда от цялата подплата, която могат да получат в момента. За какво искаше да разговаряш с Пол?
Преди да отговори, стар мъж с бейзболна шапка в ръце се надигна; големи ръце, както забелязах, възлести, с изпъкнали вени и силни. Имаше гъсти, бели, къдрави коси, пожълтели от тютюна зъби и ми се усмихваше. Прецених, че е към седемдесетгодишен и цял живот е работил усилено.
— Чарли — Маги се наведе напред да поеме ръката му. — Как вървят нещата? Имаш ли да ми съобщиш нещо интересно?
— Да — отвърна той с хриптящ слаб глас. — Но ще почака. Това ли е младият мъж от Вашингтон?
Маги ни запозна. Чарли Дък, който от петнадесет години живееше в града. Кимна ми, но не пое ръката ми, а продължи да върти бейзболната шапка.
— Сега си доста зает, Мак, но по-късно, когато имаш малко време, нямам нищо против да си поприказваме.
— Разбира се — съгласих се аз и се запитах какви ли врели-некипели ще чуя.
Кимна повторно — олицетворение на самата сериозност — и се върна в сепарето, където седеше сам.
— Виждаш ли, не е като всички да не ме харесват.
— Чарли е много свестен старец. Ще ти допадне.
Попитах отново:
— За какво искаше да говориш с Пол?
Маги взе вилицата и започна да си играе с нея, точно както постъпи старият мъж с бейзболната шапка. Беше свалила шофьорските ръкавици. Имаше елегантни бели ръце, късо изрязани нокти и мазоли по възглавничките на палците.
— Просто да си поговорим — отвърна тя. — Все още не мога да повярвам какъв късмет извади Джили. Миналата година в Кона Роб Морисън — полицаят, дето я спаси — стана трети в триатлона „Железен мъж“. Състезанието включва три километра плуване, петдесет километра пробег с велосипед и завършва с маратон. В страхотна форма е. Всеки друг още щеше да се мъчи да я извади от поршето. Смаяна съм от късмета й.
Изпитвах едновременно благодарност и завист.
— „Железен мъж“. Мой приятел си опита силите. Стигна до Кона, но кракът му се схвана при бягането. Искам да се срещна с този тип. Ще ми се да имах какво друго да му поднеса, освен сърдечната си благодарност.
— След като се нахраним. — Вдигна чашата с чай с лед, току-що донесена от господин Пийт; сега беше препасал ярка червена престилка и дъвчеше клечка за зъби. Наричаше я „мадам шерифка“. — В момента Роб работи нощем и спи през деня. Скоро трябва да се събуди. Искам пак да ми разкаже какво се е случило, затова ще те взема с мен. Много настойчиво ме пита защо искам да говоря с Пол. — Леко сви рамене. — Интересува ме кой или какво е тласкало Джили да се хвърли от скалата. Само Пол би могъл да знае.
Не бях в състояние да приема този факт. Поне не засега.
— Нали знаеш, че са в Едгертън едва от пет месеца и половина. Пол е израснал по тези места.
— Да, но тук вече няма роднини. Родителите му загинаха преди три години при катастрофа с частен самолет близо до Тахо. Бяха запалени скиори. Така и не намериха телата им. Всъщност е странно, защото щом снегът се стопи, обикновено откриват повечето паднали самолети. Чичото на Пол почина преди две години от рак, а братовчедите му са пръснати из цялата страна.
— Защо се е върнал? Не се обиждай, но е загубено място, на края на света. С какво би заинтригувало двама известни изследователи? От Джили знам, че те са такива.
Салатата ми пристигна; огромна купа с маруля, червени чушки, варени картофи и зелен фасул — всичкото обилно полято със салатен сос. Изглеждаше великолепно.
— Хайде, започвай — подкани тя и аз опитах салатата.
— Не е лошо. — Затворих очи. Направо е страхотно. Преди около шест месеца Джили ми се обади да ми каже, че „БиоТек“ — фармацевтичната компания, за която и двамата работеха, не позволила на Пол да продължи изследванията си, свързани с проект, в който бил ангажиран. Пол се ядосал, решил да се върне и тук да продължи работата си.
— А Джили? Какви са били нейните планове?
— Времето й изтичало. Искаше да има дете.
— Джили ти го е казала? — Маги Шефилд мажеше масло на филийка хляб. Спря и ме изгледа вторачено, после поклати глава: — О, не, не е възможно.
— Защо?
— Сто пъти ми е казвала, че двамата с Пол не искат да се занимават с пелени. Били егоисти и не желаели да мислят за промяна на живота си, да не говорим да отгледат дете.