В пропастта

„Знам, че не можеш да ми отговориш, Джили, но сигурно ме чуваш.“

„О, да — исках да го уверя аз, — чувам те.“ Обожавах гласа му: дълбок, звучен и омайващ. Веднъж, мисля, му казах, че когато го слушам, по цялото ми тяло се разлива топлина. С този глас провеждал разпитите във ФБР — отвърна ми той, но не беше вярно. Винаги е имал предразполагащ, успокояващ глас.

„Бях с теб, Джили“ — шепнеше той и аз едва не спрях да дишам.

Какво означава това?

Къде с мен?

„През онази нощ бях с теб. Изплаши ме до смърт. Събудих се в болницата, облян в пот. Толкова се изплаших, че си помислих: «Ето, умирам.» Полетях в пропастта заедно с теб, Джили. Отначало ми се стори, че умирам заедно с теб, но никой от двама ни не умря. Онзи полицай от транспортния контрол те спаси. Сега трябва да разбера как се случи всичко. По дяволите, така ми се иска да знам дали ме чуваш.“

Форд замълча, но продължаваше да гледа към мен, а аз исках да му дам някакъв знак, но не можех. Представлявах безжизнена кукла върху болничното легло — вероятно не много удобно, ако бях в състояние да го усетя. Всъщност не представлявах друго, освен мозък и ръката, която той държеше. Какво искаше да каже, че бил с мен, когато полетяхме от скалата? Няма никаква логика, но нищо от случващото се в момента нямаше логика.

В полезрението ми застана бяла, неясна като сянка фигура. Форд ме потупа по ръката и я остави върху чаршафа. Отиде до фигурата и каза: „Пол, току-що пристигнах. Говорех с Джили.“

Пол. Беше тук, в стаята. Не разбирах какво казва на Форд, но съдейки по дългото мълчание на брат ми, явно много неща. Двамата се отдалечиха и вече не чувах думите на Форд. Най-много от всичко на света ми се искаше Пол да си отиде, но той не го направи. Какво говореше на Форд? Исках брат ми да стои до мен. Той беше единствената ми връзка с реалността, с всичко извън мен.