Игра на криеница
- Автор: Паттерсон Джеймс, Ледвидж Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игра на криеница». Краткое содержание книги:
А то малко ли преживяхме заедно, рекох си. Затворих очи и си припомних нощта на произшествието.
Оттогава сякаш бяха минали милион години.
След като вкарах колата в гаража на Питър, той ме въведе в дома си, сложи ме да седна на дивана във всекидневната и ми заръча никъде да не мърдам. След десетина минути чух, че включи двигателя на моторницата. Както го чаках да се върне, така съм заспала. Когато се събудих, слънцето се вдигаше, а Питър, върнал се от нощната смяна, приготвяше закуската в кухнята.
Погрижил се беше за всичко, включително и да върне камарото на Алекс и да го убеди да оттегли оплакването, че колата е била открадната. Сякаш цялата нощ изобщо не се беше случила.
Когато следобед се върнах в хотела, очакваше ме единствено оставеният във фоайето мой багаж. Приятелите ми си бяха заминали. Не само Алекс и Морийн, а и Майк, та дори и Кейти. Без да ми оставят дори една бележка.
Спомних си как пеехме заедно „Could You Be Loved?“ и сама си отговорих на въпроса: Категорично няма кой да ме обича. Очевидно животът не се развиваше като епизод на „Приятели“. Нито един от тях не бе „застанал на моя страна“, както се пее в темата на сериала. На нито един не му пукаше жива ли съм, или съм умряла.
На път за автогарата Питър ме погледна за пореден път и се сети, че над гаража му имало стаичка, която понякога давал под наем.
— Остани за някой и друг ден, ако не си готова напълно да се връщаш в университета — предложи той.
Някой и друг ден.
Най-паметните последни слова, казани някога в Кий Уест.
Когато дните станаха цяла седмица, Питър се сети, че негова приятелка на име Елена, също полицай, била съсобственик на най-голямата фирма за кетъринг на острова и там постоянно търсели хора.
Започнах работа още на следващия ден, а на по-следващия се отписах от университета.
Знаех, че постъпката ми е импулсивна и че почти граничи с лудост. Но си давах и сметка, че нещата коренно са се променили. Че самата аз съм станала друга. И то не само заради произшествието. Скъсването с приятелите ми запрати в небитието и последните останки от стария ми живот. Някаква врата се беше захлопнала, а нещо в атмосферата на Кий Уест ми подсказваше никъде да не мърдам, преди да се е отворила следващата.
Точно така и стана.
Питър от самото начало се държеше като безупречен джентълмен. По-скоро дори като баща или изключително грижовен по-голям брат. Имаше грижата да не оставам без плажно масло, да се храня достатъчно, да не отпускам тренираното си тяло и да спя колкото е необходимо. И постоянно оставяше разни неща на паянтовата площадка пред вратата ми — видео ленти, пликове с плодове, книги.
Несъмнено най-любимото ми четиво бе един опърпан, закупен на старо екземпляр със стихове от Херик и Марвъл — английски поети от седемнайсети век. Нощем лежах на кушетката си и четях; и установявах за сетен път защо поначало бях записала да следвам английска филология. Листчета от рози и крилати колесници, вечна младост и красота. Направо невероятно беше колко ясна му бях на Питър.
А той наистина взе да заеква, докато ми отправяше първата си покана да вечеряме заедно. Поднесе вечерята в задния двор върху бяла покривка и в порцеланов сервиз. Даже си беше облякъл сако над бермудите. Агнешките котлети бяха прегорели, картофеното пюре беше полутечно, но още преди края на залеза, преди да се пресегне и да ме хване за ръка през масата, знаех какво ще последва.
И двамата го съзнавахме. Въпреки десетте години разлика помежду ни, усетили го бяхме още от първия поглед, който си разменихме през решетката между предната и задната седалка на полицейския автомобил.
Поиска ръката ми след две седмици. Беше взел да ме учи да ловя риба и ме помоли да навия влакното, та да сменял стръвта. Само че на края на влакното вместо кукичка бе вързан годежният ми пръстен, а като се извърнах, Питър вече бе коленичил пред мен.
Шест месеца по-късно сключихме брак в кметството.
Давах си сметка колко лудо постъпвам. Че съм прекалено млада, че събитията се развиват с прекалено голяма скорост, че се поддавам на импулсите си. Но най-лудо от всичко бе това, че нещата не преставаха да се подреждат идеално.
— Дженийн? — обади се Питър.
Отворих едно око.
— Да, Питър.
— Бях останал с впечатлението, че вие, русалките, не ходите с ризи.
— Само когато сме в морето, глупчо. Но на суша, сред вас, простосмъртните, ни се налага да прикриваме примамливо смайващата сила на циците ни, иначе нищо на тоя свят няма да се оправи.