Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
Детето отговаряше спокойно, очевидно нямаше нищо против да го разпитват, но скоро започна да проявява признаци на раздразнение, защото все още не му даваха пържолите. „Какво ще правим?“, попита с поглед месарката. „Този път ще ти дадем, но повече няма да идваш в този магазин“, заяви месарят, който не искаше клиентите да го вземат за скръндза.
Месец по-късно, застанала зад щанда в „Котаракът в чизми“, Жюлиет четеше някакъв комикс, когато видя да влиза същото момиче. Запази мълчание и зачака с разтуптяно сърце. Момиченцето седна и поиска да пробва чифт боти, подплатени с кожа, номер 34. Обу ги, направи няколко крачки, мушна с пръст, за да провери докъде стига подплатата, и заяви: „Тръгвам си с тях, оставям ви моите“.
Госпожа Тюил се усмихна с умиление и отиде на касата. „Няма смисъл — продължи момиченцето, — нямам пари. Родителите ми се претрепват да бачкат.“
— Не можеш да ги вземеш, малката, трябва да ги платиш.
— Да не би да искате да си тръгна боса в снега, а вие да си седите тук, обути в топли пантофи?
Объркана, госпожа Тюил докосна косъмчето на бенката на брадичката си.
— Не, но…
Огледа се, объркана, взираше се в очите на клиентите, сякаш ги молеше да я извадят от неприятното положение. Всички се разсейваха и гледаха в краката си.
— Ами сега, какво да направя? — проплака тя. — За капак, и мъжа ми го няма!
— Това е същото момиче — намеси се Жюлиет, — момичето от месарницата.
— И как постъпи месарят? — попита госпожа Тюил с поглед, преливащ от надежда.
— Ами даде й четирите пържоли.
— Аха…
Момиченцето чакаше насред магазина, невъзмутимо, без да помръдне.
— Добре. Вземи ги. Но да не съм те видяла повече тук. Следващия път номерът ти няма да мине, така да знаеш!
Момиченцето си тръгна, зарязвайки старите си разкривени обувки. Госпожа Тюил не спираше да повтаря: „И таз добра, и таз добра“, а двойната й брадичка се тресеше от възмущение.
Жюлиет беше във възторг. На два пъти едно малко момиченце бе нокаутирало възрастните пред очите й!
Три години по-късно откри порасналата вече девойка в гимназията. Скоро двете станаха неразделни. Мартин се беше отказала от безплатното пазаруване от деня, в който бе успяла да изкопчи две плетени вълнени бонета от представителя на преждите „Филдар“ и майка й бе конфискувала едното. „Ама аз искам да имам две — се бе провикнала Мартин, — за да съм модерна, трябва да ги нося нахлупени едно върху друго.“ „Две, значи, ето така се поражда собственическият инстинкт, коренът на капиталистическото зло“, отряза я безапелационно майка й.
Оттогава Мартин преразгледа схващаният на родителите си и премина в противниковия лагер. „Колкото повече имаш, толкова си по-щастлив.“ Не искаше да чуе за никакви социални претенции, никакви борби и активистки изяви след църковната служба, никакво лепене на афиши по електрическите стълбове. Твърдо реши да се посвети единствено и само на себе си и на личното си преуспяване. По възможност чиста проба капиталистическо преуспяване.
Запознанството й с Бенедикт Тасен затвърди промяната в манталитета й. Бенедикт Тасен, дъщеря на виден гражданин, банкер, предприемчив бизнесмен, който отваряше пицария след пицария във Фонтенбло и луксозни гастрономи в Питивие. Мартин проучи кариерата на господин Тасен и се убеди, че първо трябва да получи образование, след което да си избере поле за действие и да преуспее не по-малко от него. Питивие обаче щеше да се окаже тесен за мащабните й планове. Затова се спря на Америка и си избра университет отвъд океана. При това не кой да е, а „Прат Инститют“ в Бруклин, от който излизаха архитекти, стилисти и изобретатели на нови форми. И понеже Министерството на образованието признаваше дипломата от „Прат“, нямаше да има пречки да се върне в родината, ако евентуално реши някой ден. Пет хиляди долара годишна учебна такса, без да включва разходите за квартира — за „кампуса“, както пишеше в каталозите. Единственият проблем в Америка, обясняваше тя на Жюлиет, е, че образованието струва много скъпо. За целта ще се наложи да работя и да заделям пари. Ето как, след като си взе дипломата за средно образование, тя се озова на една от касите на супера „Кооп“ и всеки месец внасяше пари в „Креди Агрикол“.