Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
И без това, когато Мартин й се обаждаше с разни новини, Жюлиет се разтреперваше, оставяше слушалката с топка в гърлото и се чувстваше напълно ненужна. Коремът й се свиваше от страх. Искам да се върна у дома, никога няма да се справя. Тук е ужасно негостоприемно.
По телефона се фукаше пред Мартин. Споменаваше Унгрун, Режина. Мартин се дивеше: „Манекенки! От онези, дето ги гледаме по описанията!“. В Питивие манекенките са редки птици, да не кажем, непозната порода, може би единствена продавачката от парфюмерията на улица „Курон“ в най-голяма степен се доближаваше до представата за този вид — благодарение на безплатните мостри тя се гримираше като момичетата от списанията.
По-неприятно беше, когато Жюлиет уж между другото подпитваше за красивия Рьоне. Не можеше да се сдържи да не разбуди плъха и да не му подхвърли нещо да гризе. Дълго се колебаеше, преди да зачекне темата, опипваше почвата, в ушите й предварително звучаха успокоителните отговори, с които момичетата щяха да се опитат да притъпят болката й: „Точно вчера ми говори за теб“ или „Обикаля града, сам на мотора, с мрачно изражение“. Жюлиет не чакаше доказателство за любов, а само знак, намек някакъв, който да си повтаря, след като затвори, да предъвква, да оглежда от всички ъгли, за да запълни самотата си.
Вместо това Мартин казваше: „Продължава да ходи с русата мадама“, и сърцето на Жюлиет падаше в петите. Не е вярно, че сърцето е горе, вляво. Това твърдение може да се отнася само за времето, през което си почива… Когато бие, то е някъде между слънчевия сплит и стъпалата.
— Обади ли се на сина на семейство Пенсон? — продължава Мартин с практичен тон.
Не. Не смее. Докато не бъде сигурна, че най-после е придобила „фасон“. А това очевидно няма да стане. Не успя да задържи героя на Питивие, как би могла да съблазни парижкия герой?
Затваряше телефона, твърдо решена да мисли за друго. Да се настрои положително. Съставяше си списък от козовете, с които разполагаше: на осемнайсет години и половина съм, имам дълги, черни, гъсти мигли, диплома за средно образование, живея в самостоятелна стая на авеню „Рап“, имам две приятелки в Питивие, красиво дупе… Изброяваше ги на пръсти и отпъждаше упоритата болка, с която свикваш и дори започваш да харесваш.
Само да не беше толкова самотна…
И ето че си намери приятелка. Светица. Света Схоластика. Запознаха се в една църква — църквите, както е известно, са места тихи, действат успокояващо и са безплатни. Бе забутана в едно ъгълче, без свещи, нито плоча с благодарствен надпис. Олющена статуя, чието име, света Схоластика, успя да разчете с доста усилия. Провери в една от религиозните книги на Валери — света Схоластика била сестра на свети Бенедикт. Обаче докато била жива, си падали единствено по брат й…
„Горкичката — шепнеше Жюлиет, — само какво име са ти дали! Как искаш хората да те запомнят с такова име!“
Жюлиет бе размислила. Света Схоластика сигурно не е кой знае колко заета там, горе на небето, следователно има достатъчно свободно време, за да се занимае с проблемите й. Светица без ангажименти, идеално. Въпреки че няма да й звънне по телефона…
Телефонът звънеше за всички, с изключение на нея. Стигна дотам, че започна да чака с нетърпение да й позвънят мама и татко. Те се обаждаха два пъти седмично. Винаги след осем вечерта — тогава влизаше в сила по-евтината тарифа. И винаги от магазина — вписваха разговорите в графата присъщи разходи. Тя затваряше телефона с чувство на облекчение, доволна, че се е махнала от ограничения им свят. Когато мисля за тях, се изпълвам с усещане за уют и топлина, когато говоря с тях, изпитвам чувство на разочарование. Различни са на вкус според това дали са близо, или далече.
Заминавайки, бе хвърлила ръкавица на този малък свят. Когато тръгваш спонтанно, без да се замисляш, трябва да се завърнеш с гордо вдигнато чело и увенчана с успех. Такава теория развиваше Мартин, а тя беше силна по теориите…
Видя момиченцето за пръв път в месарницата на площад „Мартроа“. Докато изчакваше реда си, Жюлиет винаги с възхищение зяпаше месарката, радваше се на щедрата й плът и на яркия грим, на издължените поне с два сантиметра очи, на кървавочервените устни, на пръстените на всички пръсти. Нямаше значение колко дълго щеше да виси на опашката, щом можеше да съзерцава месарката. Чудеше се как още не са я потърсили от Холивуд. Та един ден, докато стоеше на опашката, едно момиченце, застанало пред нея, поиска четири хубави говежди пържоли, като помоли да ги отрежат по-дебели. Когато поискаха да плати, заяви, че нямало пари. Нямало пукната пара. Цялата опашка се вторачи строго в момиченцето, което искаше да получи безплатно хубавото месо. „А къде са майка ти и татко ти?“, смаяно попита месарката. „Бачкат“, отвърна детето. „Майка ти ли те изпрати?“, продължи да разпитва жената. „Да, защото няма време да ходи на пазар.“