Ветровещ

Вивия Нихар стоеше пред масивните врати на Залата за битки, а шарките по светлия, небоядисан дъб се смиваха като струпалите се навън облаци. Отвътре се дочуваха загрижени, приглушени гласове.

Никакви угризения, помисли си тя и придърпа ръкавите на военноморския си редингот. Продължавай напред. Приглади блузата си отдолу. Същите думи си казваше всяка сутрин на събуждане. Същите думи трябваше да си повтаря, за да преживее денем и да вземе тежките решения. За да запуши вечно зеещата дупка в гърдите си.

Никакви угризения, продължавай напред… Къде е слугата? Принцесата на Нубревна не биваше сама да си отваря тежките врати. Още по-малко когато всичките тринайсет визера от Върховния съвет чакаха от другата страна и претегляха всяко нейно движение.

По цял ден прислужниците от двореца, градските съветници и подлизурковците от аристокрацията не я оставяха на мира. Но ето че когато действително се нуждаеше от помощ, наблизо нямаше никой.

Стиснала смръщено устни, Вивия присви очи към светлото петно в края на дългия, мрачен коридор. Два силуета се бореха да затворят огромните врати — значи облаците навън скоро щяха да се сгъстят и бурята да връхлети.

О, по дяволите! Беше затънала до гуша в работа, за да чака прислугата и урагана. Както повтаряше кралят, бездействието е най-бързият път към лудостта.

Дъбът изскърца, пантите простенаха, визерите в просторния салон притихнаха. Вивия влезе и тринайсет чифта очи се обърнаха от единствената дълга маса в средата на залата…

Към нея. Зяпнаха я като глупаци, всички до един.

— Какво? — тя пусна вратите, те изпъшкаха и се затвориха. — Нима Ноден е откликнал на молитвите ми и Миногите най-сетне са ви откъснали езиците?

Един от визерите се закашля. Единайсет погледнаха встрани. А последният, онзи, който най-много се опълчваше на Вивия, си загриза нокътя.

Визер Серит Линдей. Вечно безучастен. Вечно отегчен. Вечно трън в петата й.

Пръстите й се свиха, ръцете й пламнаха. Понякога принцесата се чудеше дали това не е прочутият нихарски нрав, който баща й тъй отчаяно се надяваше да е наследила.

Но не, не беше. Пламъкът вече гаснеше, а маската си беше на лицето й. Продължавай напред.

Тя пое към челното място на масата и зачатка нарочно по-силно и по-шумно с токовете си по плочите. Нека да си мислят, че се е овладяла.

През единствения стъклен прозорец в Залата за битки се процеждаше притъмняла слънчева светлина, падаше върху увисналите флагове от отминалите поколения и огряваше натрупаната навсякъде прах.

Едно от дузината стъкла беше счупено и заковано с дъски и за да стигне до челото на масата, Вивия трябваше да прекоси суровата му сянка.

Докато вървеше, шестима от визерите я поздравиха, седем не помръднаха.

Съпротива. Ето, с това се сблъскваше напоследък, а брат й беше най-ожесточен от всички. Беше оспорвал всяка нейна заповед и всеки неин ход.