Град на стълби [City of Stairs - bg]

Малко по-късно, след като е разкарала сащисания Труни, Шара се връща при бюрото, налива си щедра доза чай и го изпива на екс. Доволна е, че картината я няма, колкото и непатриотично да изглежда това чувство. Колкото по-дълго работи за министерството, толкова повече я дразнят тези прояви на войнстващ шовинизъм.

Поглежда към Зигруд, който седи в ъгъла, вдигнал крака на бюрото, и държи парче от разкъсаното платно.

— Е? — казва тя. — Прекалих ли?

Той вдига поглед: „А ти как мислиш?“

— Добре — казва Шара. — Радвам се да го чуя. Беше ми доста приятно, в интерес на истината.

Зигруд се изкашля и казва с глас от кал и дим, с акцент, гъст като асфалт:

— Коя е Шара Тивани?

— Незначително КП, преди около шест години е била прехвърлена в Юкоштан. Загинала при инцидент с лодка, но била забележително добра в попълването на всякакви формуляри — навсякъде разполагат с доклади за работата ѝ. Когато дойде ред да я заличат от ведомостта, реших да отложа временно процедурата и лично да използвам самоличността ѝ.

— Защото първите ви имена са еднакви?

— Може би. Но си приличаме и по друго. Нима не съм досущ дребен бюрократ, незабележима и безцветна бурмичка в машината?

Зигруд се подсмихва.

— Да де, но никой няма да ти повярва, че си обикновен културен посланик. Та ти току-що уволни Труни.

— Така е, но аз и не искам да го вярват. Искам ги на нокти. Искам да се чудят дали наистина съм онова, за което се представям. — Отива до прозореца и плъзва поглед по омазаното с пушек нощно небе. — Когато бръкнеш с пръчка в гнездо на стършели, стършелите излизат и те погват, вярно, но поне можеш добре да ги огледаш.

— Ако наистина си искала просто да ги разръчкаш — казва той, — достатъчно би било да използваш истинското си име.

— Искам да ги разръчкам, да, но не искам да умра.

Зигруд се усмихва хищно и отново свежда поглед към парчето платно в ръцете си.

— Какво толкова гледаш? — пита тя.

Той обръща парчето към нея. Вижда се лицето на каджа, в профил, строгите му патрициански черти озарени от блясъка на оръжието.

Зигруд обръща парчето от картината към себе си и го повдига, така че малкото нарисувано лице на каджа да е на еднаква височина с лицето на Шара.