Меч в бурята [bg]

Кон прозря в миг, че пред него е Тагда, Горския старец, най-могъщият сред сидите. Уж нямаше от какво да се плаши — нали Тагда го беше спасил в земите на пердиите? Нали му бе дал ножа? Въпреки това сърцето му биеше забързано, а желанието да избяга напираше все по-силно.

Дънерът се изду. Първо се подаде дървена ръка, после и крак, отделиха се от кората. Цялата фигура се показа с пъшкане. Брадата беше от мъх, наметалото — от бръшлян с широки листа, панталонът и туниката — от кора. Лицето сякаш бе изваяно от полиран дъб, зеленината на очите напомняше за пролетни листа.

— Някога тези гори бяха на сидите — каза Тагда. — Целият свят беше на сидите. Ние го хранехме и се хранехме от него. После се появи Човекът. Сега магията на горите почти се е изгубила. Само дъбовете помнят. Дълга е паметта им, дете. Накъде си се запътил, Меч в бурята?

— Към дома.

— Дом — проехтя бумтящият глас. — Винаги съм харесвал тази дума. Има магия в нея. И ти я почувства, когато стоеше на бойното поле и мислеше за Кайр Друаг. Душата намира покой в Дома. — Горският старец замря, само вятърът шумолеше в листата на наметалото му. — Конавар, усещаш ли какво носи този вятър?

— Какво трябва да усетя?

— Съсредоточи се. Остави духа си да вкуси вятъра.

Кон вдиша дълбоко, напълни дробовете си докрай. Надушваше гората — влажна кора, гниещи листа. Нищо друго. Тъкмо да повтори въпроса си към Тагда, долови соления дъх на море, на съхнещи по брега водорасли. Стори му се, че чува писъците на чайките, проскърцване на дървен корпус и плющене на платно. Странно усещане…

— Тук сме далеч от морето — измънка той.

— Човек никога не е далеч от морето — каза Тагда. — Къде е твоята любима?

Въпросът изненада Кон.

— Нямам любима.

— Вгледай се в сърцето си. Конавар, любовта е сред твърде малкото добродетели на вашата кръвожадна раса. Тя не идва и не си отива с няколко удара на сърцето. Любовта постоянства. Питам те отново — къде е твоята любима?

— Остана в Седемте върби — призна Кон. — И дори не се сбогува с мен.

— Колко озадачаващо — готов си да се биеш с мечок и да се опълчиш на цяла армия, но не ти стига смелост да попиташ любимата си ще обиколи ли дървото с тебе.

— Щях да я попитам… ако бях получил поне някакъв знак, че и тя желае същото като мен.

Смехът на Тагда беше гръмовен.

— Колко знаци ти трябват, момче?

Искриците на гнева вече тлееха в душата на Кон.

— Нима си дошъл да ме тормозиш?

— В никакъв случай. Дните ми са запълнени докрай, нямам време за дребнави развлечения. Просто те наблюдавам още от деня в детството ти, когато дойде в гората и извика името ми. Не съм забравил, че искаше на баща ти и майка ти да бъде наложено заклинание.

— Но ти не го направи — сопна се Кон.

— Защо си мислиш, че не съм? Не се ли събраха? По-влюбени един в друг от всякога? Хората сте толкова нетърпеливи… И може би това е естествено за раса, отмерваща живота си с мимолетните удари на сърцата.

Вятърът пак зашепна в наметалото.