Маската на смъртта [bg]

— В какъв смисъл, госпожице Кътл?

— Видях абсолютно всичко.

Барнаби усети, че всеки миг подът ще се разтвори под краката му. Не бе чул. Ето, нещата вървяха към своя край.

— Ще го откриете в показанията ми — продължи тя. — Единствените, които той почти не погледна, от страх да не потъне в неясни брътвежи за астралгти и висши сили. — За сребърната стрела, която лети над главата ми.

Господи! Всемогъщи Боже! Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. По-добре да си поплаче. Какво друго? Още един живот отлетя заради него. Главният инспектор изпита внезапен срам. В съзнанието му изникнаха сърдитите обвинения на Джойс, че не го слуша, когато му говори, както и епизодът с опита на Трой да разгърне теорията си за мошеника като такъв. Излизаше, че само той е прав. За негов късмет, сержантът бе продължил въпреки забележката на своя началник, защото иначе…

„Кръвоносните ми съдове очевидно се втвърдяват, помисли си Барнаби. Това не ми харесва“. Осъзна, че Мей му говори.

— Разбирах, че не сте готов за по-подробно навлизане в езотеричното познание. Вероятно съм грешала, не знам.

„Разбира се, че не е бил готов, помисли си Трой. Заспал старчок.“ Той виждаше колко нещастен е началникът му, но не изпита никакво съчувствие. Непрестанно му повтаряше да държи съзнанието си отворено и нито за миг да не се чувства доволен. Не можеше да се отрече, че това го подсети и за собствената му вина — твърде дълго отсъства от кабинета и пропусна обаждането на Одри. Ако Барнаби забележи, щеше да се измъкне с обичайното „Как можех да знам?“, което не беше никакво извинение, естествено. Ако шефът се бе отнесъл с по-голямо внимание към показанията на Мей, щяха да спестят много време, а и пари, да не говорим за загиналото момче.