Книга за изгубените неща [bg]

В този миг се отворила вратата на спалнята, влязъл предводителят на кралската гвардия. Дейвид веднага затворил прозореца с надеждата Дънкан да не забележи стъкленицата с Ана.

— Кралят желае да разговаря с теб — рекъл той.

Дейвид кимнал и се върнал при леглото. От страничната колона на балдахина свалил колана с меча и го закопчал на кръста. Смятал, че въпреки крепостните стени и множеството въоръжени войни в замъка сега се полага и той да бъде в тон с обстановката. Пък вече бил свикнал да носи оръжие и без него дори се чувствал странно, все едно не е облечен както подобава. А как само му липсвал мечът по време на краткото посещение в Гърбушковата бърлога. Там — сред вековните уреди за мъчения и причиняване на болка — осъзнал колко е уязвим. Досещал се още, че гърбатият ще забележи отсъствието на Ана, няма как иначе, и веднага ще тръгне да я търси. Едва ли ще му отнеме много време да се досети кой я е отмъкнал. А няма начин да се изправи пред гнева му с голи ръце, нали?

Гвардеецът не възразил срещу оръжието. Дори му казал да вземе и всичките си принадлежности.

— Ти тук едва ли вече ще се завърнеш — рекъл той.

Нещо сякаш мушнало Дейвид право в сърцето и с голяма мъка се удържал да не извърне глава към току-що затворения прозорец.

— А защо? — запитал той с тревога.

— Това ще ти каже лично кралят — отвърнал войнът. — Идвахме преди известно време да те търсим, но тук нямаше никой.

— О, излязох за малко, колкото да надникна…

— Бях те предупредил изобщо да не напускаш помещението.

— Чух вълчия вой, затова излязох — да разбера какво става. Само че хората вече бяха прекалено заети с различни задачи, затова веднага се прибрах обратно.

— От зверовете няма какво да се боиш — рекъл Дънкан. — Тези стени са издържали на какви ли не нападения, никой не е прониквал тук силом. Та сега някаква си животинска глутница ли ще успее в онова, което се е оказвало невъзможно за човешка армия. Но хайде да вървим, че Негово величество чака.